Приключенията на Казанова
- Автор: Казанова Джованни
- Язык: болгарский
- Переводчик: Андрей Юрьевич Андреев
- Жанр: Биографии и мемуары
Электронная книга - «Приключенията на Казанова». Краткое содержание книги:
На следната сутрин епископът в пълни църковни одежди държа тържествена божествена служба. По този начин имах възможността да видя цялото духовенство, както и жените и мъжете, които пълнеха църквата. Гледката ме доведе до решението да напусна тази тъжна страна. Вярвах, че виждам пред себе си стадо тъпоумни говеда, което се вълнуваше от моя външен вид. Колко грозни бяха жените! Колко тъпи и тромави изглеждаха мъжете! Когато се завърнах в епископския дворец, казах на добрия прелат, че не се чувствувам призван да умра за няколко месеца като мъченик в този печален град.
— Дайте ми — продължих аз — вашата благословия и ме пуснете, или още по-добре, елате заедно с мен далеч оттук. Обещавам ви, че ще намерим другаде нашето щастие.
На това предложение той се смя няколко пъти през деня. Ако го беше приел, не би умрял след две години в разцвета на живота си. Доблестният човек чувствуваше добре колко основателна е моята съпротива да остана при него и ме помоли за прошка, за това, че е извършил грешка, като ме е повикал в Марторано. Той счете за свой дълг да ме изпрати обратно във Венеция, но понеже нямаше пари и не знаеше, че аз имам, ми каза, че щял да ме препоръча на един гражданин в Неапол, който щял да ми даде шестдесет дуката и с тях да замина за родния си град. Приех с благодарност предложението му и извадих бързо от куфара кутията с бръсначите, която гъркът ми бе подарил. Помолих епископа да я вземе за спомен. Положих голям труд да го склоня да вземе подаръка, който струваше шестдесет дуката. За да надвия съпротивата му, трябваше най-накрая да го заплаша, че ще остана, ако не го приеме.
Той ми даде много ласкаво писмо до архиепископа на Козенца, когото помоли да ме изпрати за Венеция на негови, на епископа, разноски. Така напуснах Марторано, шестдесет часа след пристигането си. Съжалявах оставащия епископ, който разплакан ми даде стотина пъти благословията си.
Архиепископът на Козенца, духовит и богат прелат, бе така любезен да ме задържи при себе си като свой гост. На масата възвеличах с преизпълнено сърце епископа на Марторано, но се нахвърлих безмилостно срещу епархията му и цялата Калабрия и моите забележки бяха така остри, че архиепископът и неговите гости се смяха от сърце. Между тези гости се намираха две дами, роднини на високопоставения господин, които бяха най-важните на масата. По-младата от тях се ядосваше на моето описание на родината й и затова ми обяви война. Но аз намерих подходящо средство да я успокоя, като й казах, че Калабрия би била прелестна страна, ако една четвърт от населението приличаше на нея. Може би, за да опровергае твърденията ми, монсиньорът даде на следващия ден блестяща вечеря.
Козенца е град, в който принадлежащият към доброто общество човек може да се забавлява добре, тъй като той може да намери там богати благородници, красиви жени и истински образовани хора, получили възпитанието си в Рим или Неапол. На третия ден отпътувах. Архиепископът ми даде писмо до прочутия италиански философ Дженовезе.
На 16 септември 1743 година пристигнах в Неапол и изпратих веднага писмото на епископа от Марторано на означения адрес. Последният гласеше: „Господин Дженаро Поло в Санта Ана.“ Този господин, който нямаше никаква друга задача, освен да ми изплати шестдесет дуката, ми каза, след като прочете писмото, че желаел да ми даде подслон в своята къща, за да се запозная със сина му, който също като мен бил поет. Архиепископът му бил писал, че съм отличен поет. След като известно време възразявах от учтивост, приех поканата и изпратих куфара си в неговата къща.
Глава осма
На различните въпроси, които доктор Дженаро ми зададе, отговорих, без да се замислям, но намирах много странно, дори съвсем неподходящо постоянното му избухване в смях, което съпровождаше всеки мой отговор. Тъжното описание на нещастната Калабрия и разказът ми за мизерното положение на епископа от Марторано би трябвало според мен да предизвикат по-скоро сълзи, отколкото смях. Помислих, че се подиграва с мен и бях вече готов да се разсърдя, когато той, отново успокоил се, ме помоли със сърдечен тон да го извиня, тъй като неговият смях бил болест, изглежда семейна, защото един негов чичо вече умрял от нея.