Задочни репортажи за България
- Автор: Марков Георги
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Задочни репортажи за България». Краткое содержание книги:
Най-популярното обвинение, което обикновените български граждани си отправят мълчаливо един към друг, е, че са свързани по таен път с Държавна сигурност. За колко много хора приятели са ми прошепвали: „Внимавай, не се знае кому точно служи.“ Или друг израз — „Човекът е с две заплати“, или „Виждали сме го със специални хора“. Предполагам, че на доста хора е казвано същото за мен и приятелите ми. Един голям процент от нашите всекидневни разговори в България бяха на тема кой е кука и кой не е. С някаква болезнена наслада, като параноици ние се опитвахме да отгатнем кой какъв пост заемаше в Държавна сигурност. Много популярен беше един израз на Божидар Божилов, който, сядайки на масата в клуба, веднъж казал на шега: „Другари, хайде сега да си кажем чиновете. Аз съм майор.“ Знам не един и два случая, когато нищо неподозиращи и напълно невинни хора бяха надарявани от нашите въображения с тайни майорски, полковнишки и дори генералски пагони от Министерството на вътрешните работи. Нашите подозрения доставяха обилна храна за най-долнокачествено клюкарство. Почти всеки човек, когото познавам у нас, в някаква форма е подозирал другите, че тайно служат на Държавна сигурност. Ако някой внезапно го повишеха в службата му, ние подсмърчахме и подмятахме, че вероятно Държавна сигурност е зад гърба му. Ако някой тръгваше за чужбина, първата реакция беше, че е човек на ДС. Ако някой си купеше апартамент или по-особена кола, или просто вечеряше с важна персона, той биваше обявяван за човек на Държавна сигурност. Ако някой проявеше изключителна смелост и критикуваше, или пък се държеше предизвикателно спрямо властите, обяснението пак беше същото. Ако някой имаше хубава любовница, или повече пари, или беше добре информиран, или имаше връзки — без съмнение му лепвахме етикета на таен човек. Ако мразехме някого, просто защото беше по-способен, неизбежно го слагахме в редовете на Държавна сигурност. Ние винаги намирахме доказателства, че „човекът трябва да е таен“. Убедили себе си и другите в това, ние, разбира се, променяхме отношението си и се нагаждахме към предполагаемия ранг на въпросния нищо не-подозиращ гражданин. Един мой познат случайно попадна в плувен басейн с министъра на вътрешните работи. На другия ден половин София го произведе генерал от съответното ведомство. Стигаше се до смешни и абсурдни подозрения… Но ако ние стигахме до тях и действувахме като ненормални, трябва дебело да се подчертае, че основанията ни бяха напълно реални, действителността пребогато подхранваше нашите фантазии с действителна храна. Защото наистина имаше много „тайни хора“ и се вършеха много „тайни дела“. Имам чувството, че мания за преследване беше умишлено създавана от властите, сякаш се изграждаше образът на една всесилна и стигаща навсякъде Държавна сигурност. Понякога, когато един гражданин у нас започваше да се изявява като личност и ставаше притегателен център на вниманието на другите, жънеше категорични и независими успехи, тогава, за да съсекат с един удар популярността му, самите органи на Държавна сигурност подхвърляха, че той бил „техен човек“. И това петно често беше предостатъчно, за да очерни нечие лице за дълги години. Както казах в началото, да подозираме и да бъдем подозирани стана наша втора природа. Но кой печелеше от всичко това?