Смъртта е занимание самотно
- Автор: Брэдбери Рэй Дуглас
- Язык: болгарский
- Переводчик: Жени Божилова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Смъртта е занимание самотно». Краткое содержание книги:
Побърканият Шранк! Как ли бе стигнал дотук? Завършил си е образованието, затворил се е в малкия си свят като в мидена черупка, започнал е частна практика, по някое време е настъпил големият душевен срив — нищо чудно вече да не го и помни, годината, в която краката и умът му се пречупват и той се хлъзга по стръмния склон без шейна, по костеливия си гръб, между него и тъмната паст няма жена да омекоти сътресението, да облекчи нощните кошмари, да спре плача му в полунощ, омразата по зазоряване. Една сутрин се вдига от кревата и осъзнава, че се е озовал — къде?
Във Венеция, щат Калифорния, когато и последната година е отплувала, когато каналите вече са мазни от петрол и задръстени от стари циркови фургони, зад чиито решетки реват само вълните…
— Имам един малък списък. От него не се чува писък.
— Какво?
— Знам такава глупава песничка — казах. — Все едно, че е за теб. Ще ти олекне бремето, за теб работи времето. Наложил си им наказание заради тяхното страдание. Самотниците. Всички до един. Нареждай си ги в списъка, кой ще им чуе писъка? Вината им е, че са се предали или че не са се старали колкото трябва. Били са хора или посредствени, или неуспели, или пък безпомощни. И тяхното наказание, боже мой, си бил ти самият.
Започнал бе да пристъпва наперено като паун.
— Е, и? — обади се. — Е, и?
Заредих си езика, прицелих се и стрелях.
— Предполагам — казах, — че тук някъде е откъснатата глава на Скот Джоплин.
Не успя да възпре импулса, който тласна дясната му ръка към омазнения джоб на сакото. Потупа го, уж че го оправя, улови се да гледа доволно към ръката си, извърна очи и продължи напред.
С първия куршум улучих. Засиях. Детектив лейтенант Кръмли, помислих, съжалявам, че не си тук.
Стрелях втори път.
— Канарчета за продан — изрекох пискливо, като тънките избелели букви, изписани с химически молив върху картона на прозореца. — Канарчета.
Лявата му ръка се стрелна със скрита гордост към левия джоб на сакото.
Исусе! Мъкнеше старите вестници от дъното на кафезите със себе си!
Точно попадение!
Той крачеше. Аз го следвах.
Мишена номер три. Прицелване трето. Трети куршум.
— Лъвова клетка. Старик. Гише за билети.
Брадичката му се сведе към вътрешния джоб.
Там, бога ми, имаше билетни конфети от един изпуснат трамвай!
Шранк ореше напред в мъглата, изобщо не осъзнаваше, че залагам примка за престъпленията му. Бе като щастлив младенец в селенията на Антихриста. Обувчиците му чаткаха по талпите. Целият сияеше.
Кое бе следващото? Какво да избера? А, да!
Представих си Джими в коридора на оная къща, с новите ченета, ухилен до уши. Джими във ваната, преобърнат по очи, проснат под водата.
— Зъбни протези — изрекох. — Горна. Долна.
Слава богу, този път Шранк не се потупа по джобовете. Сигурно щях да се изкикотя ужасено, ако излезеше, че носи със себе си мъртвешката усмивка. Погледът, който хвърли през рамо, ми даде да разбера, че са (в чаша с вода) у дома му.
Мишена пета, прицел, огън!
— Танцуващи чихуахуа, наперени папагали!
Краката му пробягнаха в кучешки танц по кея. Погледът му отскочи към лявото рамо. Там личаха следи от птичи нокти и от курешки! Една от птиците на Пиетро Масинело бе оттатък в бараката.
Мишена шеста.
— Мароканско укрепление на брега на Арабско море.
Гущерското езиче мина по жадните му устни.
Бутилка от шампанското на Ратиган бе складирано зад гърба ни, до замаяния от опиум Де Куинси, до потиснатия от опиум Харди.
Духна вятър.
Потреперих, защото изведнъж усетих, че десет хиляди бонбонени книжки, до една мои, се веят подире ни, призраци на лакомията ми от минали времена, шумолящи по нощния кей.
Накрая дойде ред да кажа, не събирах сили да ги изрека, но най-накрая се насилих и ги изрекох — ужасните, решаващите тъжни думи, които ми разраниха езика, а в гърдите ми нещо се скъса.
— Заспалата сграда. Пълният хладилник. Тоска.
Като гигантска плоча, запратена от другия край на града, първата страна на Тоска се блъсна, изтърколи се и се мушна под среднощната врата на А. Л. Шранк.
Списъкът бе излязъл дълъг. Едва сдържах истерията, паниката, ужаса, възхитата от собственото си прозрение, отвратата от себе си, личната си скръб. Всеки миг бях готов да затанцувам, да удрям или да закрещя.
Но Шранк ме изпревари — очите му бяха замечтани, нашепнати арии на Пучини се въртяха в ума му.