Синовете на Великата мечка
- Автор: Велскопф-Хенрих Лизелоте
- Язык: болгарский
- Переводчик: Цветана Узунова-Калудиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Синовете на Великата мечка». Краткое содержание книги:
Токай-ихто се усмихна.
— И аз не знам — отвърна честно той. — Трудно би ми било да падна от коня. Пък и бойците ми доста биха се учудили.
— Така е то, така е то! — изхленчи дребосъкът, все още треперещ. — Вас ви раждат на тия четириноги дяволи. Но аз? Аз? Защо ми трябваше да идвам тук на кон? На кон! Мога да ти кажа, вожде Токайец, или както се казваш там, че на света има много по-хубави неща от това, да яздиш и да стреляш!
Дакотският вожд явно беше на друго мнение по въпроса, но бе твърде много любезен, за да противоречи на своя гост.
— Нима хората, които стрелят, не са полезни — попита само той, — щом като са склонни да закупуват оръжие от Монито?
— Монито? — извика ядосано дребосъчето. — Не се осмелявай, червенокожи, да обиждаш човек, който ти носи оръжие, като го наричаш „Маймунка“! Пако Басерико идва при теб, разбираш ли ти това?! Пако Басерико!
Междувременно Токай-ихто бе напълнил и запалил една малка луличка, която подаде на своя гост. Да пуши с него за добре дошъл от една и съща лула, явно не бе приятно на вож — да.
Джуджето протегна ръцете си с дълги слаби пръсти в знак на отказ.
— Аз не пуша! И нищо няма да ям! Нищо! Нищо! Много ми е лошо. Избързах напред с коня, за да намеря най-после спокойствие и топлина. — И той изтегли краищата на кожата, върху която седеше, и се зави с нея.
— Много назад ли остана Пако Басерико с оръжията и катърите? — попита сега вождът.
— Басерико? Ти нима не знаеш, червенокожи, че аз самият съм Басерико? Аз!
Върху лицето на вожда премина светкавица. Той погледна към Четансапа.
— Не мога да повярвам, че тази полусмазана жаба може да бъде Басерико-Монито — отвърна остро Четансапа. — Според сведенията на нашия съгледвач Татокано заповедите край катърите раздавал друг човек… който бил с маска на лицето.
— Брей! — извика джуджето. — Друг раздавал заповедите!
Да, този нахален негодяй, този прериен вълк — дано мечки го разкъсат и лешояди ядат месата му! Това е истинско изчадие на прерията… той ме домъкна тук… Не биваше да му се доверявам! Той иска да ме умори, знам аз! О… толкова ми е лошо! — Дребосъкът се хвана с две ръце за корема, отхвърли кожата, с която се бе загърнал, и изтича право навън. Четансапа избухна в подигравателен смях.
— Монито! — рече той. — Маймунка! Кого чакало племето дакота! Действително този човек добре е сторил, дето не се остави до ден днешен да го видим. Дано само оръжията му да са по-добри от него!
Токай-ихто не се разсмя. Гледаше към огъня, над който се печеше презряното от Монито бизонско месо.
— Какво смята Шеф дьо Лу? — попита той на езика на дакота. — Шеф дьо Лу също познава уачичун.
Гостът делавар сбърчи чело.
— Аз не се учудвам, че този човек на име Басерико-Монито е живял до ден днешен в градовете и се е крил от всички хора. Учудва ме само това, че пристигна днес тук и явно и той самият се учудва на това. Друг някой го е убедил, човекът с маската. Кой ли ще е този човек? Това е важно да се знае! — Да, кой ли е този човек? — поде вождът въпроса на делавара и се обърна към Четансапа. Боецът вдигна рамене.
— Един уачичун, много висок и силен. Татокано мисли, че той е Монито.
— Тогава Четансапа сам ще яхне своя мустанг и ще върви да пресрещне този фалшив Басерико, който води катърите с оръжията, и ще го проследи.
Заместникът на вожда излезе веднага, за да изпълни нареждането.
Известно време, след като бе излязъл от шатрата, натруфеният дребосък се появи отново. Той по-скоро пълзеше, отколкото ходеше, сви се на кълбо на мястото си край огнището и загърна тялото си с кожата.
— Студено! — промълви той, треперейки. — Какъв глупак съм аз! Какъв глупак! — и той се удари няколко пъти с длан по челото.
— Да, глупак! — потвърди Токай-ихто. — Защо Басерико не уреди и тази сделка по същия начин, както всички останали? Защо не си остана у дома и не изпрати своите пратеници?
Дребосъкът сякаш изобщо не чуваше какво говори вождът.
— Глупак! Глупак! — повтаряше само той. — Аз съм богат човек, какво имам да търся тук? Изчадие на ада! Той иска да ме умори!
— Никой не може да бъде убит в шатрата на Токай-ихто — рече само остро вождът. — Пако Басерико има моята дума, че никой няма да посегне с пръст дори върху него и неговите хора.
— Ох! Каква полза имам аз от твоята дума, след като ще умра! Ти нищо не знаеш. Моето тяло се разкривява, краката ми се разкривяват, раменете ми се изкривяват, косите ми дори се кривят от само себе си. Никога ли не те е болял корем? Не? Тогава ти нищо не знаеш! Аз ще умра тук. Да, искам да умра. Ти да не си въобразяваш, че ще тръгна да се връщам още веднъж на гърба на тая кобила през прерията? Не, о, не! По-добре тук да умра!