Единствена любов
- Автор: Уорд Дж. Р.
- Серия: Братството на черния кинжал #8
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Ибис
- ISBN: 978-619-157-031-7
- Переводчик: Надя Баева
- Жанр: Любовно-фантастические романы
Электронная книга - «Единствена любов». Краткое содержание книги:
В сенките на нощта в Колдуел, Ню Йорк, бушува ожесточена и смъртоносна война. Последните вампири са безмилостно преследвани и избивани от Обществото на лесърите — организация на лишени от души ловци, които не се спират пред нищо, за да унищожат враговете си. Шестима изключителни воини, най-добрите бойци на вампирите, обединени в Братството на черния кинжал, имат за задача да спасят расата си от гибел.
Джон Матю е изминал дълъг път, откакто е намерен да живее сред хората, когато неговата вампирска природа е била неизвестна както на него, така и на онези около него. Макар и допуснат да се сражава рамо до рамо с братята, никой не предполага каква е истинската му история — или истинската му самоличност. Всъщност завърнал се е падналият брат Дариъс, но в ново въплъщение и с много различна съдба. Когато една ожесточена лична вендета вкарва Джон в сърцето на войната, той ще трябва да призове както онова, което е сега, така и онова, което е бил, за да се изправи срещу абсолютното зло.
Хекс, симпат убиец, дълго се съпротивлява на привличането между нея и Джон Матю. След като е изгубила вече един любим в ноктите на лудостта, тя няма да позволи още един достоен мъж да стане жертва на объркания й живот. Но когато съдбата се намесва, двамата откриват, че любовта, също като съдбата, е неизбежна между сродните души.
А после изведнъж видя лицето на Джон.
Той някак си беше успял да я обърне към себе си и сега се намираха лице в лице, а ръцете му я стискаха здраво. След като гледката на този безличен коридор беше заменена с неговите сини очи, споменът за миналото избледня и вниманието й беше ангажирано изцяло с него.
Джон не реагира. Просто остана спокоен и я остави да се взира в него. Тя имаше нужда именно от това. Закова поглед в очите му и ги използва, за да успокои съзнанието си.
Когато той кимна, тя също му кимна в отговор и той продължи напред. От време на време отклоняваше поглед от лицето й, че да следи къде върви, но винаги го връщаше обратно към нея.
Очите му винаги се насочваха обратно към нейните.
Чуха се гласове, отваряха се и се затваряха врати и после всичко около нея беше покрито със светлозелени плочки. Беше се озовала в помещение за прегледи с хирургическа лампа над главата и медицински инструменти, подредени в шкафове със стъклени врати. Когато Джон я положи на масата, тя отново изгуби контрол над себе си. Белите й дробове отказаха да изпълняват задължението си, сякаш въздухът около нея беше отровен, а очите й зашариха из стаята, регистрирайки всевъзможни предмети, които подсилиха паниката й — хирургически инструменти, медицински уреди и масата… Масата.
— Добре, пак я губим. — Тонът на доктор Джейн беше неизменно спокоен. — Джон, доближи се.
Лицето на Джон отново се изпречи пред това на Хекс и тя прикова поглед в него.
— Хекс? — разнесе се гласът на доктор Джейн зад гърба му. — Ще ти дам успокоително…
— Без лекарства! — веднага дойде отговорът й. — Предпочитам да съм ужасена… отколкото безпомощна.
Дишането й беше болезнено накъсано и всяко леко повдигане на гръдния кош я убеждаваше за пореден път, че животът е изпълнен с много повече страдание, отколкото с радост. Тези моменти бяха прекалено много, прекалено много пъти беше завладявана от болка и страх. Прекалено много мрачни сенки не просто се промъкваха, а направо поглъщаха целия блясък на живота й.
— Пуснете ме… Пуснете ме да си вървя… — Когато очите на Джон се разтвориха широко тя осъзна, че е напипала един от кинжалите му, измъкнала го е от калъфа му и сега се опитваше да го сложи в дланта му. — Моля те, пусни ме да си вървя. Не искам да оставам на този свят… Избавете ме от мъките ми завинаги…
Всички около нея замръзнаха по местата си и липсата на движение привлече вниманието й. Рейдж и Мери стояха в ъгъла. И Рив беше там. Както и Вишъс и Зейдист. Никой не говореше, нито помръдваше дори на сантиметър.
Джон взе кинжала от ръката й и това я накара да се разплаче. Защото той никога не би го използвал. Не и срещу нея. Нито сега… Нито когато и да било. А на нея й липсваше сила да го стори сама.
Изведнъж потисканите досега чувства в нея изригнаха на повърхността. Погледът й зашари обезумяло наоколо, когато рафтовете започнаха да вибрират, а компютърът върху бюрото в ъгъла започна да се тресе.
Но Джон беше до нея и реагира. При това бързо. Започна да жестикулира и само миг по-късно всички напуснаха помещението. С изключение на него.
В опит да не експлодира тя погледна към ръцете си. Те трепереха така силно, че наподобяваха пърхащите криле на муха… И докато се взираше в тях, достигна до самото дъно.
Писъкът, откъснал се от устните й, беше така чужд, пронизителен и изпълнен с ужас.
Джон не помръдна от мястото си. Дори когато тя закрещя отново. Нямаше намерение да ходи никъде. Той просто беше… там.
Тя се вкопчи в чаршафите и ги придърпа около тялото си, като беше наясно, че е на прага на пълен срив. Пропукването на душата й беше настъпило при изминаването на онзи коридор, а сега тя се разпадаше на хиляди парчета. Чувстваше се, сякаш в стаята има две нейни копия — едното върху масата, което крещеше като лудо, а от очите му се ронеха кървави сълзи, а другото седеше в най-далечния ъгъл, напълно спокойно и разумно, и наблюдаваше другото й аз и Джон.