Ужас [bg]

Крозиър отпи поредната глътка.

Той разбираше мотивацията на Арктика по-добре от своята собствена. Древните гърци са били прави, мислеше си Крозиър, когато са твърдели, че на земния диск съществуват пет климатични пояса, като четири от тях са равни, противоположни и симетрични един с друг, както повечето гръцки неща, и са увити около света като змия. Два от тях са умерени и създадени за живот на човешките същества. Централният пояс, районът на Екватора, не е бил създаден за разумен живот — макар гърците да са бъркали, че там не могат да живеят хора. Могат, но само нецивилизовани, помисли си Крозиър, който беше зървал Африка и другите екваториални райони и беше убеден, че оттам не може да излезе нищо ценно. Двата полярни пояса, за чието съществуване гърците се бяха досетили много преди изследователите да достигнат до арктическата и антарктическата пустош, бяха враждебни за човека във всички отношения — през тях дори не можеше да се пътува, камо ли да се живее за по-продължителен период.

Защо тогава, чудеше се Крозиър, една страна като Англия, благословена от Бог да се намира в единия от двата най-благодатни и плодородни умерени пояса, предназначени за обитаване от човечеството, продължава да изпраща кораби и хора в ледовете на северните и южните полярни области, където дори облечените в кожи диваци отказват да отидат?

И по-важният въпрос — защо точно Франсис Крозиър продължаваше да се връща по тези ужасни места в служба на страната и офицерите й, които така и не оцениха способностите и истинската му стойност като човек, макар и дълбоко в сърцето си да знаеше, че един ден ще умре в арктическия студ и мрак?

Капитанът си спомняше, че още като малко момче — преди да тръгне по моретата на тринайсетгодишна възраст — той носеше в себе си като студена тайна една дълбока меланхолия. Меланхоличната му природа се проявяваше в наслаждението, което изпитваше, когато в зимните вечери излизаше извън селото и наблюдаваше как уличните фенери угасват; в постоянното търсене на малки местенца, където да се крие — Франсис Крозиър никога не беше страдал от клаустрофобия; в страха от тъмното, приемано като въплъщение на смъртта, коварно отнела майка му и баба му, което въпреки всичко той не спираше да търси, криейки се на тавана, докато останалите момчета играеха навън, на светло. Крозиър помнеше този таван — гробищния му хлад, миризмата на студ и плесен, тъмнината и вътрешното напрежение, каращо човек да остане насаме с мрачните си мисли.