Господарка на Империята
- Автор: Фейст Раймонд, Вурц Джани
- Серия: Сага за Империята #3
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Господарка на Империята». Краткое содержание книги:
В този момент Хокану можеше само да е благодарен за това неблагочестие, след като изостави прикритието на подплашените коне, закатери се по канелюрите и започна да се издърпва на ръце по една греда под тавана. Метна се над нея, пъхна се в една ниша с изрисувано на стената блажено лице и се присви. Огледа се и забеляза, че лицето над него е кухо. Задната страна беше направена като амбразура, с дупки, пробити през очите, от които скрит човек можеше да наблюдава всеки, който влиза в молитвената порта, идващ или заминаващ.
Ако не беше останал без дъх и изложен на смъртна опасност от убиец, Хокану щеше да се изсмее на глас. В империята дори в религията не оставаше извън Играта на Съвета. Явно предишните лордове на Минванаби бяха поставяли тук наблюдатели, за да известяват за пристигащи в имението, а също и да шпионират движението и търговията по пътя. Каквито и хитрини да се бяха разигравали от това място в миналото, Хокану се възползва от предимството. Докопа опорната греда, която крепеше маската в нишата й, издърпа се в кухия й гръб и погледна навън през очите-дупки. Конете продължаваха да се въртят на място, вече безнадеждно оплетени в повода. Изведнъж се обърнаха едновременно и загледаха напрегнато в нощта, с изпънати напред уши. Предупреден от конете, Хокану забеляза движение в сенките отвъд молитвената порта.
Видя облечени в черно фигури, разпръснати във ветрило. Тримата отпред носеха лъкове. Следваха ги други двама, като ариергард.
Кобилата дръпна нагоре главата си с такава сила, че юздата се скъса, и с пронизително цвилене затича по пътя. Страхът я подкара в пълен галоп и конският инстинкт я поведе обратно към дом и конюшня. Убийците в черно отскочиха от пътя й. По-мудният скопец гледаше, изпънал уши, после тръсна грива, потърка засърбялата го шия в ръката на една кариатида, притича настрани, наведе муцуна и започна да пасе крайпътната трева.
Черните фигури се шмугнаха в молитвената порта и Хокану потрепери. Жегна го отчаяние. Изтощените му от бягането дробове все още едва поемаха дъх, виеше му се свят. Изправен пред ужасно решение, той все пак предпочете да го открият и да се бие, вместо да припадне и да се остави враговете му да го хванат в безсъзнание.
Петимата нападатели явно го чуха, защото се вцепениха като кучета, на които са посочили дивеча, и се извърнаха към скривалището му. После двама метнаха лъковете си през раменете и започнаха да се катерят.
Хокану обърна меча си и го хвърли като копие. Оръжието порази единия мъж в гърлото, прониза надолу зад гръдната кост и през сърцето. Без дори да успее да изкрещи, мъжът тупна тежко на земята, при което конят се стресна, погледна нагоре и се премести до пилона отвъд портата.
Три стрели изсвистяха към скривалището на Хокану.
Едната изтътна в дърво, а другите две откъртиха парчета от ухото на маската и се забиха в дъските зад нея. Хокану измъкна ножа, който беше скрил в препаската си, издърпа се назад, толкова навътре в нишата, колкото можеше, пресегна се с лявата си ръка и изтръгна едната стрела от дървото.
Появи се облечена в черно фигура, очертана на тъмния фон на гредите. Хвърленият от Хокану нож порази мъжа в гърлото и той се срути долу с гъргорене. Спътникът му не беше толкова глупав, че да го последва, а смъкна лъка си. Хокану видя как върхът на стрелата блесна в тъмното и настръхна при мисълта, че стрелата всеки момент ще полети и ще го порази.
Дрезгав глас извика отдолу:
— Не бързай. Дръж го на прицел. Оридзу ще се покатери на другата статуя и ще стреля по него отгоре.
Изтръпнал, Хокану осъзна, че скривалището му може да го опази само от нападение отдолу. Опиташе ли се да се прикрие от онзи, който щеше да се покатери, щеше да се окаже уязвим за стрелба с лък отдолу. А най-ужасното беше, че знанието за противоотровата, която можеше да спаси Мара, щеше да загине с него. Изруга се за припряността, накарала го да напусне Кентосани, без да отдели няколко минути, за да събере охрана.
Дори да не беше имал време да привика войници от градската къща на баща си или на Мара, можеше поне да вземе наемници.
Но беше зарязал въоръжената охрана в полза на бързината, която можеше да постигне сам, яхнал конете от Кралството. Животните можеха да надбягат и най-бързите бегачи, а Хокану беше поставил заплахата за жена си над риска за собствения си живот.
Сега Мара щеше да плати за глупостта му. Щеше да умре, последната от Акома, без дори да е разбрала колко близо е стигнал мъжът, който я обича, за да й донесе противоотровата.
До ушите му стигна тихо шумолене. Не един, а двама убийци се катереха по статуите. Щяха да стрелят по него от двете страни, а предвид умствената нагласа на старите лордове Минванаби Хокану не изключваше възможността да има скрити амбразури зад други ваяния в молитвената порта. Можеха да го уцелят, без дори да ги види.