Сянката [bg]

Последвах табелите към денонощния паркинг и тъкмо заемах на заден ход избраното място, когато телефонът ми иззвъня. Входящият номер бе непознат. Дълго се колебах дали да отговоря. Когато все пак се реших, женски глас категорично попита:

— Какво правиш, за бога?

Беше Рут Ланг. Тя имаше лошия навик да почва разговор, без да съобщи кой се обажда — пропуск във възпитанието, какъвто, сигурен съм, нейният съпруг никога не бе проявявал, дори през годините си като министър-председател.

— Работя — казах аз.

— Тъй ли? Не си в хотела.

— Нима?

— Е, там ли си? Казаха, че изобщо не си се мяркал.

Трескаво потърсих подходяща лъжа и предпочетох да използвам истината.

— Реших да замина за Ню Йорк.

— Защо?

— Исках да се видя с Джон Мадокс. Да поговорим за структурата на книгата с оглед на — тук се налагаше да използвам тактичен евфемизъм… — променените обстоятелства.

— Тревожех се за теб — каза тя. — Цял ден крача насам-натам по тоя скапан плаж и си мисля за снощния разговор…

— На твое място не бих навлизал в подробности по телефона — прекъснах я аз.

— Не се бой, не съм чак толкова глупава. Просто колкото повече го обмислям, толкова повече се тревожа.

— Къде е Адам?

— Още е във Вашингтон, доколкото знам. Упорито се опитва да се свърже с мен, а аз упорито не отговарям. Кога ще се върнеш?

— Не знам.

— Довечера?

— Ще се постарая.

— Гледай да дойдеш. — Рут понижи глас. Представих си охранителя до нея. — Деп има свободна вечер. Аз ще готвя.

— За голям плюс ли да го смятам?

— Грубиян — каза тя и се разсмя. После затвори също тъй ненадейно, както бе позвънила, без да се сбогува.

Почуках с телефона по зъбите си. Перспективата за един задушевен разговор с Рут пред камината, последван може би от втори рунд в нейните енергични прегръдки, не бе лишена от привлекателност. Можех да позвъня на Райкарт и да му кажа, че съм размислил. Все още без ясно решение, свалих куфара от колата и го повлякох през локвите към чакащия автобус. Щом се качих, притиснах куфара до себе си и огледах картата на летището. В този момент се изправих пред поредния избор. Терминал В — самолетът към Ню Йорк и Райкарт — или международният терминал Е с вечерния полет за Лондон? Досега не бях мислил за тази възможност. Имах паспорт и всичко необходимо. Можех просто да зарежа цялата работа и да избягам.

В или Е? Обмислях напрегнато. Чувствах се като необичайно тъп лабораторен плъх в лабиринт, вечно изправян пред алтернативи и вечно избиращ погрешната.

Вратата на автобуса се отвори с тежка въздишка.

Слязох на терминал В, купих билет, пратих на Райкарт съобщение и хванах полета на „Ю Ес Еъруейс“ за летище „Ла Гуардия“.