Сянката [bg]

Отклоних предложението да ми помогнат за куфара, качих се с асансьора до шестия етаж и пъхнах електронната карта в процепа на вратата. Стаята беше в бежови тонове, меко осветена от включените настолни лампи, а зад прозорците се разкриваше гледка през магистралата към летище „Ла Гуардия“ и бездънната чернота на Ист Ривър. От телевизора звучеше мелодията „Ще превзема Манхатън“, а на екрана беше изписано: „Добре дошли в Ню Йорк, мистър Диксън“. Изключих го и отворих минибара. Дори не си направих труда да търся чаша. Развинтих капачката и отпих направо от миниатюрното шишенце.

Трябва да бяха минали двайсетина минути и вече довършвах второто питие, когато новият ми телефон изведнъж светна в синьо и издаде зловещо електронно бръмчене. Обърнах гръб на прозореца и отидох да отговоря.

— Аз съм — каза Райкарт. — Настанихте ли се?

— Да.

— Сам ли сте?

— Да.

— Отворете вратата тогава.

Той стоеше в коридора с телефон до ухото. Придружаваше го шофьорът, който ме бе посрещнал на аерогарата.

— Добре, Франк — каза Райкарт на спътника си. — Оттук нататък поемам нещата. Ти наглеждай фоайето.

Докато Франк се отдалечаваше към асансьорите, Райкарт пъхна телефона в джоба на палтото си. Беше от ония мъже, които майка ми наричаше „хубав и го знае“ — великолепен профил, леко сближени сини очи, подчертани от златистия тен, и онзи водопад от сресана назад дълга коса, по който толкова си падат карикатуристите. Изглеждаше много по-млад от реалните си шейсет години. Кимна към празното шишенце в ръката ми.

— Тежък ден, а?

— Би могло да се каже.

Без да чака покана, Райкарт влезе в стаята, насочи се право към прозореца и дръпна завесите. Аз затворих вратата.

— Извинявам се за мястото — каза той, — но в Манхатън доста хора ме познават. Особено след вчерашния ден. Франк добре ли се погрижи за вас?

— Рядко съм имал по-сърдечно посрещане.

— Разбирам какво намеквате, но човекът е много полезен. Бивш нюйоркски полицай. Помага ми в логистиката и охраната. Както навярно разбирате, в момента не съм от най-популярните личности.

— Да ви предложа ли нещо за пиене?

— Вода, ако обичате.

Докато му наливах вода, той обикаляше из стаята. Провери банята и дори гардероба.

— Какво има? — попитах аз. — Да не би да смятате, че съм ви устроил капан?