Махалото на Фуко

— Хитреци са тези Розенкройцери. Каквото и да пуснеш в Париж, то става на мода.

— Май че имаш право, защото чуй сега какво се случва, леле, какво време! Самият Декарт няколко години по-рано бил заминал за Германия да ги търси, но неговият биограф казва, че не ги намерил, защото, както знаем, те се прикривали под фалшива външност. Когато се връща в Париж, вече след появата на манифестите, Декарт научава, че всички го смятат за Розенкройцер. При тогавашната ситуация не му е било кой знае колко весело, а освен това създавало проблеми на неговия приятел Мерсен165, който вече бил прогърмял ушите на всички, че Розенкройцерите били долни същества, бунтари, магьосници, кабалисти, че имали намерение да насаждат извратени доктрини. И тогава, какво мислиш, че прави Декарт? Започва да се показва навсякъде, където може. И понеже всички го виждат и не могат да отрекат, че го виждат, това било знак, че не е невидим и следователно, че не е Розенкройцер.

— Съвсем по метода.

— Разбира се, не е било достатъчно да отрича. Тогава положението било такова, че ако някой те срещне и ти каже: „Добър ден, аз съм Розенкройцер“, това е знак, че не е. Розенкройцер, който уважава себе си, не би го казал. Нещо повече, дори би го отричал на висок глас.

— Но пък не може да се каже, че този, който твърди, че не е Розенкройцер, непременно е такъв, защото, ако аз например казвам, че не съм, не значи, че съм, щом го отричам.

— Но със самия факт, че го отричаш, вече ставаш подозрителна.

— Не е така. Защото какво би направил един Розенкройцер, като знае, че хората не вярват на тези, които твърдят, че са, и подозират онези, които твърдят, че не са? Започва да твърди, че е, за да заблуди, че не е.

— Боже мой! Значи от сега нататък всички, които казват, че са Розенкройцери, лъжат, но всъщност наистина са такива! О, не, не, Ампаро, нека не попадаме в техния капан. Те имат шпиони навсякъде, дори под това легло, и следователно вече знаят, че ние знаем. И значи ще твърдят, че не са.