Мемоарите на една гейша
- Автор: Голдън Артър
- Язык: болгарский
- Переводчик: Дора Барова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Мемоарите на една гейша». Краткое содержание книги:
Продадена на девет години, красивата сивоока дъщеря на беден рибар става една от най-търсените гейши в квартала на удоволствията Гион. Тя получава изумително висока цена при наддаването за нейната девственост и години наред забавлява богатите и известните в чайните на Киото, докато накрая съдбата я отвежда в Ню Йорк. Четирийсет години по-късно, когато всички мъже в нейния живот са си отишли, прочутата Саюри повдига завесата пред един тайнствен, изчезващ свят.
Трябваше да видите как Мамеха и Хацумомо се усмихнаха една на друга. Бихте си помислили дори, че двете споделят интимна шега, докато всъщност Хацумомо със сигурност се наслаждаваше на победата си, че ни е открила, а Мамеха… Усмивката й според мен бе начин да прикрие гнева си. Забелязах, че докато танцуваше, брадичката й се издава напред, а ноздрите й се разширяват. След като свърши, тя дори не се върна на масата, а само каза на диригента:
— Благодаря ви, че ми позволихте да се отбия! Боя се, че вече е късно… Със Саюри трябва да се извиним…
Не мога да ви опиша колко доволна изглеждаше Хацумомо, когато затваряхме вратата след себе си.
Последвах Мамеха по стълбата. Най-долу тя спря и зачака. Една млада прислужница най-сетне дотича да ни изпрати — същата, която ни бе придружила до стаята преди малко.
— Колко ли е труден животът ти на прислужница! — обърна се към нея Мамеха. — Искат ти се навярно толкова много неща, а имаш толкова малко пари. Но я ми кажи какво ще направиш с парите, които току-що спечели?
— Не съм спечелила никакви пари, госпожо — отвърна момчето. Но като гледах как нервно преглъща, можех със сигурност да кажа, че лъже.
— Колко ти обеща Хацумомо?
Погледът на прислужницата мигом се заби в пода. Едва сега проумях какво имаше предвид Мамеха. Както разбрахме след време, Хацумомо наистина беше подкупила най-малкото една прислужница във всяка първокласна чайна в Гион. От тях се искало да позвънят на Йоко — момичето на телефона в нашата окия, — щом с Мамеха пристигнем някъде. Тогава още не знаехме, разбира се, че и Йоко е замесена, но Мамеха беше напълно права, като предположи, че въпросната прислужница бе известила по някакъв начин Хацумомо.
Момичето не смееше да я погледне. Дори когато Мамеха вдигна брадичката й, очите на прислужницата останаха забити в пода, сякаш тежаха като две оловни топки. Вън на улицата чухме гласа на Хацумомо да се носи от прозореца на втория етаж — улицата беше толкова тясна, че всеки звук отекваше.
— Да, как й беше името? — попита там горе тя.
— Саюко — отвърна един от мъжете.
— Не Саюко, а Саюри — поправи го друг.
— Точно за нея става дума — продължи Хацумомо. — Но е толкова смущаващо, че… не бива да го казвам! Изглежда приятно момиче…
— Не успях да добия кой знае каква представа — обади се мъжки глас. — Но е много хубава.
— Такива необикновени очи — подхвърли една от гейшите.
— Знаете ли какво чух да казва за очите й един мъж преди известно време? — попита Хацумомо. — Каза ми, че цветът им е като на смачкани глисти.
— Смачкани глисти… Със сигурност не съм чувал подобно определение за цвят.
— Ще ви кажа какво знам за нея — продължи Хацумомо, — но трябва да обещаете да не го разпространявате. Тя е болна от някаква особена болест и гърдите й са като на старица — отпуснати и съсухрени — наистина ужасно! Видях веднъж в банята…
Стояхме и слушахме, но като чухме това, Мамеха ме по бутна да тръгвам и ние се отдалечихме. За момент тя спря, огледа улицата надолу-нагоре и каза:
— Опитвам се да измисля къде да идем, но… не се сещам за нито едно място. Щом ни откри тук, може, предполагам, да ни намери навсякъде в Гион. По-добре се прибери, Саюри, докато не измислим нов план.
Един следобед през Втората световна война, няколко години след събитията, за които ви разказвам, в разгара на парти под клоните на кленово дърво един офицер извади пистолета си от кобура и го постави на сламената рогозка — искаше да ме впечатли. Помня колко ме порази красотата на оръжието. Металът имаше мътен блясък; извивките му бяха меки и съвършени. Напоената с мазнина ръкохватка бе от прекрасно дърво. Но когато, докато слушах разказите на офицера, си помислих за какво служи този пистолет и той изобщо престана да е красив и вместо това се превърна в нещо чудовищно.
Точно същото се случи и с Хацумомо, след като доведе дебюта ми до пълен застой. Не че преди това не я мислех за чудовище. Само че й бях завиждала за хубостта, а след случилото се престанах. Вместо, както му е редът, да присъствам всяка вечер на банкети или поне на десет-петнайсет партита, бях принудена да седя в нашата окия и да се упражнявам да танцувам и да свиря на шамисен, сякаш от предишната година насам не е настъпила никаква промяна в живота ми. Когато Хацумомо минаваше край мен по коридора в пълно одеяние и набелено лице, което леко светеше над тъмното й кимоно като луна в мъглива нощ, сигурна съм, че и слепец би видял, че е красива. Но въпреки това не изпитвах нищо освен омраза и чувах как пулсът свисти в ушите ми.