Мемоарите на една гейша
- Автор: Голдън Артър
- Язык: болгарский
- Переводчик: Дора Барова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Мемоарите на една гейша». Краткое содержание книги:
Продадена на девет години, красивата сивоока дъщеря на беден рибар става една от най-търсените гейши в квартала на удоволствията Гион. Тя получава изумително висока цена при наддаването за нейната девственост и години наред забавлява богатите и известните в чайните на Киото, докато накрая съдбата я отвежда в Ню Йорк. Четирийсет години по-късно, когато всички мъже в нейния живот са си отишли, прочутата Саюри повдига завесата пред един тайнствен, изчезващ свят.
— Искам да чуя края на историята — обади се един от мъжете.
— И да притесним клетата начинаеща, която току-що с присъедини към нас? — попита Хацумомо. — Ще ви я разкажа само ако обещаете да не мислите за клетото създание докато слушате. Представете си някое друго момиче.
Хацумомо можеше да е изкусна в сатанинството си. Мъжете сигурно нямаше и да си помислят дори, че историята има връзка с мен, но след тези нейни думи — едва ли.
— Та докъде бях стигнала? — поде Хацумомо — А, да. Начинаещата, за която споменах… Не мога да си спомня името й, но трябва да й измисля някакво, за да не я бъркате с това клето момиче тук. Кажи ми, момиченце… как се казваш?
— Саюри, госпожо — отвърнах и от нерви лицето ми така пламна, че не бих се удивила, ако гримът ми се разтопеше започнеше да се стича по кимоното ми.
— Саюри. Колко хубаво! Някак не ти отива. Ами нека на зовем начинаещата от историята Маюри. И така, вървя един ден по булевард Шиджо с Маюри на път към дома на нейната по-голяма сестра. Духаше ужасен вятър, от онзи, който кара прозорците да дрънчат, а бедната Маюри все още не беше свикнала да носи кимоно. Тя тежеше колкото едно пиле, а трябва да знаете, че тези големи ръкави са понякога като платна на кораб. Тъкмо да пресечем улицата, и тя изчезна. Чух зад себе си звук — нещо като „А… а…“, но едва чуто.
На това място Хацумомо се обърна и ме погледна.
— Гласът ми не е достатъчно висок — каза. — Я да чуя теб. „А… а…“
Какво можех да направя. Постарах се да издам звука.
— Не, не, по-високо… добре де, както и да е! — Хацумомо се обърна към мъжа до нея и прошепна: — Не е особено умна, нали? — После поклати глава и продължи: — С една дума, когато се обърнах, видях, че вятърът е отнесъл бедната Маюри няколко пресечки по-назад и тя така размахва ръце и крака, че изглежда като преобърнал се по гръб бръмбар. Едва не си разкъсах обито от смях, а тя най-неочаквано залитна от тротоара на платното на един много натоварен кръстопът, точно когато минаваше една кола. Слава богу, че вятърът я стовари върху капака! Краката й се вирнаха… и после, ако можете да си го представите, вятърът вдигна нагоре кимоното й и… Е, няма защо да ви казвам какво се случи.
— Разбира се, че има защо — извика един от мъжете.
— Нямате ли въображение? — отвърна тя. — Вятърът й вдигна кимоното и бедрата й се оголиха. Тя не искаше да я видят гола и за да запази благоприличие, се завъртя, така че краката й се разкрачиха широко, а интимните й части се лепнаха на предното стъкло, точно пред лицето на шофьора…
Мъжете, разбира се, вече бяха изпаднали в истерия. Изключение не правеше и директорът, който тропаше по масата с чашката си, сякаш стреляше с автомат, и повтаряше:
— Защо на мен никога не ми се случва подобно нещо?
— Наистина, господин директор — каза Хацумомо. — Момичето бе едва начинаеща! Не че шофьорът успя да види нещо. Искам да кажа, можете ли да си представите, че гледате интимните части на момичето през масата? — Тя говореше, естествено, за мен. — Сигурно не са по-различни от на бебе!
— Момичетата понякога започват да се окосмяват още на единайсет години — каза един от мъжете.
— На колко си години, малка Саюри сан? — попита ме Хацумомо.
— На четиринайсет, госпожо. — Казах го възможно най-любезно. — Но отдавна ги навърших.
На мъжете това вече им хареса и усмивката на Хацумомо леко се втвърди.
— Четиринайсет ли? — удиви се тя. — Прекрасно! И, не ще и дума, че още нямаш косми…
— О, имам. Даже много! — И аз вдигнах ръка и потупах косата на главата си.
Мисля, че бе доста уместна постъпка, макар че тогава не ми се стори кой знае колко умна. Мъжете се разсмяха по-силно дори, отколкото на разказа на Хацумомо. Тя също се разсмя, защото не искаше, предполагам, да се разбере, че шегата я е засегнала.
Щом смехът затихна, двете с Мамеха си тръгнахме. Не бяхме успели да затворим и вратата след себе си, когато чухме, че и Хацумомо се извинява и си тръгва. Двете с Пити ни последваха надолу по стълбата.
— Какво ще кажете, Мамеха сан, доста смешно беше, нали? — обади се Хацумомо. — Не знам защо досега по-често не сме развличали заедно гости.
— Да, беше смешно — отвърна Мамеха. — Направо се опиянявам от мисълта какво ни готви бъдещето.
След тези думи Мамеха ме погледна доволно. Опияняваше се от мисълта да види Хацумомо разгромена.
Вечерта се изкъпах, свалих си грима и тъкмо отговарях на пороя от въпроси на Леля, когато Хацумомо се прибра и застана пред мен във вестибюла. Обикновено не си идваше толкова рано, но щом зърнах лицето й, веднага ми стана ясно, че се е върнала, за да ми направи скандал. Нямаше я дори жестоката й усмивка, а устните й бяха силно стиснати и тя изглеждаше почти грозна. Само след миг протегна ръка ме удари през лицето. Последното, което зърнах преди удара, бяха стиснатите й зъби — два наниза от перли.