Рейн-сан: Реквием за един убиец
- Автор: Эйслер Барри
- Серия: Джон Рейн (John Rain) #6
- Язык: болгарский
- Переводчик: Елена Кодинова
- Жанр: Боевики
Электронная книга - «Рейн-сан: Реквием за един убиец». Краткое содержание книги:
Но точно тогава получава съобщение от бившия агент на ЦРУ Джим Хилгър: „Пленили сме приятеля ти Докс. Прави каквото ти се казва, иначе бившият морски пехотинец ще умре.“
Рейн не е сигурен, че Хилгър няма да убие Докс, след като изпълни поръчките му. И дали всичко не е капан за самия него?
От измамно спокойните плажове на Бали, през булевардите на Париж до градските каньони на Силиконовата долина и Ню Йорк Рейн трябва да се бори с възрастта си, враговете си и най-вече с убиеца вътре в себе си — битка, от която дори самият той не е сигурен, че ще излезе невредим.
— Ако Ачинели е мъртъв — изтъкна Панчо, — нямаме нужда от Рейн. А щом нямаме нужда от Рейн, значи не ни трябва и Докс. Само една дума и веднага ще насоча яхтата съм островите Рау, ще му закача един камък и ще го хвърля през борда.
Гътри метна на мексиканеца гневен поглед, който Панчо се направи, че не вижда. Хилгър добре разбираше какво означава тази размяна на думи и погледи.
— Не — заяви той. — Още не. Първо искам да чуя какво има да ми каже Рейн.
— Ще се… ще се обадиш ли на съпругата на Демеер? — попита Гътри.
От четиримата само Демеер беше женен. За американка, Джоан Карчнър. Тя живееше с Демеер в Брюксел. Хилгър я беше виждал веднъж. Имаше живи очи. Привличането между двамата му се стори очевидно. Заради работата си Демеер често отсъстваше от дома си, но Хилгър никога не беше чувал да кръшка.
Не искаше да го споделя с другите, но преди да тръгне за Ню Йорк, Демеер му беше дал телефонен номер, на който да се свърже с Джоан.
— Никъде не смятам да ходя — бе казал с лека усмивка. — Но за всеки случай…
Сега Хилгър се чудеше дали не е предчувствал нещо.
Замисли се на кого би искал да се обадят, ако с него се случи нещо. На кого той самият би се обадил, ако знаеше, че краят му е неизбежен. Без съмнение на сестра си Сюзън. Тя беше омъжена и живееше в Ню Йорк, очакваше третото си дете. Всеки път, когато беше на Източния бряг, ходеше да види нея и семейството й. След като родителите им бяха покойници и нямаха други братя и сестри, тя беше единственият роднина, с когото поддържаше връзка. Както и двамата й синове, прекрасните му племенници, единствената надежда за бъдеще на семейството. Да. Ако знаеше, че всичко свършва и имаше време, щеше да си отиде спокоен, ако гласът на Сюзън е последният, който чуе. Кимна.
— Да. Ще се обадя на съпругата му.
Никой не помръдна. Нощната влага бе станала по-тежка, истинска плащеница от лепкава жега, която ги притискаше от всички страни.
— Демеер беше добър човек — поде Хилгър. — Толкова добър и надежден, колкото и останалите, с които съм имал привилегията да работя. И ние ще почетем паметта му, като завършим започнатото дело, за което той милееше достатъчно, че да стане част от него.
Панчо и Гътри кимнаха. Хилгър ги погледна и остана доволен, че се държат.
Господи, Рейн ще си плати. И този скапан Докс също. Двамата излязоха скъпо на Хилгър. В момента беше толкова разгневен, че се изкушаваше да разреши на Панчо това, за което го помоли — да изведе лодката в открито море и да хвърли Докс на акулите. Беше така ядосан, че щеше да остави Панчо и Докс сами преди това, като много добре знаеше как мексиканецът ще се възползва от ситуацията.
Но операцията беше на първо място, както винаги. Демеер бе предназначен да отиде в Амстердам и след като вече го нямаше, някой трябваше да го замести за финалния етап. Не му харесваше идеята да прати Панчо. Той беше способен, но силата му беше в мускулите, нямаше финеса на Демеер. За миг му се прииска да бе пратил Панчо в Ню Йорк. Но около него се носеше усещане за заплаха, което го правеше неподходящ за работата — Рейн щеше веднага да го разпознае. Демеер беше по-интелигентен, умееше добре да изненадва. Е, в случая не му свърши работа, но Хилгър нямаше да спечели нищо, ако продължи да зацикля върху случката.
Гътри… той определено беше добър и надежден. Но Хилгър го познаваше от не толкова отдавна, колкото останалите и не беше сигурен, че му има доверие за нещо толкова сложно и важно като етапа в Амстердам.
Май накрая щеше да се окаже, че сам трябва да отиде. Да, така щеше да е най-добре. Въпреки всичко операцията все още вървеше по план. Най-добре да я довърши лично.
Засега това означаваше да задържи Докс още малко.
Но само малко.
27.
Дългият полет се оказа точно това, от което имах нужда. Нищо не можех да направя, докато не кацна, и като осъзнах и приех това, успях да се отпусна за първи път откакто видях съобщението на Хилгър в Париж. Подкрепих се с вечерята, която сервираха в първа класа, след това спах като мъртвец почти дванайсет часа. Събудих се доста свеж, оставаха ми по-малко от пет часа до Сингапур.
Замислих се какво да направя, като пристигна. Щях да остана на терминала като начало. В зависимост от това дали Канезаки беше успял да определи местоположението на яхтата и кога Хилгър искаше да се чуем, щях да реша дали се налага веднага да излетя за Джакарта, Куала Лумпур или някъде другаде. Не исках да губя време с преминаване през митниците, нито да обяснявам на имиграционните власти защо толкова бързо влизам и излизам от страната.