Рейн-сан: Реквием за един убиец
- Автор: Эйслер Барри
- Серия: Джон Рейн (John Rain) #6
- Язык: болгарский
- Переводчик: Елена Кодинова
- Жанр: Боевики
Электронная книга - «Рейн-сан: Реквием за един убиец». Краткое содержание книги:
Но точно тогава получава съобщение от бившия агент на ЦРУ Джим Хилгър: „Пленили сме приятеля ти Докс. Прави каквото ти се казва, иначе бившият морски пехотинец ще умре.“
Рейн не е сигурен, че Хилгър няма да убие Докс, след като изпълни поръчките му. И дали всичко не е капан за самия него?
От измамно спокойните плажове на Бали, през булевардите на Париж до градските каньони на Силиконовата долина и Ню Йорк Рейн трябва да се бори с възрастта си, враговете си и най-вече с убиеца вътре в себе си — битка, от която дори самият той не е сигурен, че ще излезе невредим.
Добре, трябва да намеря достъп до интернет на летището веднага щом кацнем, да вляза във форума и да видя какво иска Хилгър…
Тук мисълта ми секна, сплашена от проблем, който не бях предвидил. Ако Хилгър имаше начин да разбере откъде влизам във форума и види, че този път е от Сингапур или някъде другаде в Югоизточна Азия, щеше да разбере, че съм тръгнал да го търся.
Мамка му! Глупаво от моя страна да пропусна нещо толкова очевидно. Много неща се случиха, бях уморен, но все пак…
Дилайла. Не виждах друга алтернатива. Можех да й дам адреса и тя да копира съобщението на Хилгър във форума, през който контактувах с нея. Или да ми го прочете по телефона. А аз можех да й продиктувам отговора и тя да го изпрати по интернет. Хилгър щеше да си помисли, че съм се върнал в Париж. В този вариант всъщност имаше известни предимства. Ако си мислеше, че съм в Париж, това щеше да го успокои и да го накара да свали гарда.
Ами ако тя каже на своите служби? Може би няма да го направи, но не можех да разчитам на това. От друга страна, ако и те искаха смъртта на Хилгър, както ми бе казала, предполагам, че имаше вероятност поне да не ми пречат. А ако се намесят?… Е, налагаше се да поема този риск. Можех да се обърна и към Канезаки, но му нямах достатъчно доверие, че няма да филтрира съобщенията от Хилгър, особено за тази операция. Той гонеше собствени цели и спасяването на Докс беше една от най-маловажните за него. Не исках да се обръщам към Дилайла по десетки причини — лични и професионални. Но си нямах никой друг, освен нея.
Веднага щом кацнахме и слязох от самолета, се отправих да търся обществен телефон, за да й се обадя. В Париж беше полунощ, но тя беше нощта птица и знаех, че е будна. Ако беше влязла в операция, нямаше да вдигне телефона.
Но късметът беше на моя страна. Тя вдигна веднага.
— Ало? — каза.
— Ало — отвърнах. — Cest moi.20
Настъпи мълчание. Накрая тя го наруши.
— Всичко наред ли е?
— Не съм направил пробив, но имам известен напредък. Аз… нуждая се от помощ. Може ли?
— Знаеш, че може.
— Добре. Нашият приятел се свързва с мен през затворен форум. Но може да има начин да проверява откъде аз влизам в него. Не искам да знае къде съм сега. Затова имам нужда от теб да провериш съобщенията.
— Това е дреболия. Мислех, че ще искаш много повече.
— Може и да се наложи. Но засега те моля само за това. Просто да влезеш във форума, да копираш съобщението му и да ми го препратиш, след това да направиш същото с моя отговор. Ако ме провери, както очаквам, ще си помисли, че съм в Париж. Това ще ми даде известно предимство.
— Разбирам.
— Трябва да отидеш на някое стерилно място. Нали не искаш да проследи…
— Да, знам това.
Спомних си обиденото „разбира се“ на Канезаки и някои от коментарите на Докс през годините.
— Да не би… да се държа покровителствено? — попитах.
— Да.
Прочистих си гърлото.
— Чуй ме, не ме гали е перце. Мога да понеса честен разговор.
Тя се засмя.
— Тръгвам веднага. Дай ми половин час.
Намерих компютър с интернет. След обичайната проверка за шпиониращ софтуер пратих на Дилайла адреса на форума, през който общувах с Хилгър. След това отворих форума, през който се свързвах с Канезаки. Толкова пъти през последната седмица не намирах нищо вътре, че и сега очаквах да е така.
Но грешах. Канезаки беше ударил джакпота.
„Убитият в Ню Йорк е Вин Демеер. Кандидатствал е за виетнамска виза под името Уилям Дете и е пътувал за Сайгон заедно с теб. Ето снимката от молбата за виза.“
Имаше прикачена снимка с големината на пощенска марка. Той беше — русият, когото видях в Сайгон и когото убих в Ню Йорк.
„Някой си Джеймс Хилман е кандидатствал за виза и е пътувал по същото време. Ето неговата снимка. Изглежда ли ти познат?“
Имаше и втора фотография. Веднага го познах. Хилгър.
„А сега следва най-интересното. Оказа се прав, Докс се е опитвал да ти подскаже, че има и морски пехотинец. Казва се Франк Гарза с прякор Панчо, с Хилгър се познават от Ирак. Деветметровата яхта «Океански изумруд» е регистрирана на името на Гарза в Шанхай, има право да стои на пристанище в яхтения клуб на Шанхай. «Океански изумруд» през последната седмица е престояла закотвена в Джакарта, а преди два дни е съобщила, че пристига в яхтклуба на Сингапур. Доколкото ми е известно, не е напускала Сингапур.“
Осъзнах, че стискам мишката прекалено силно и веднага се коригирах. Сингапур… по дяволите, те са тук. Дори не се налагаше да прескачам до Джакарта, Куала Лумпур или някъде другаде. Това беше най-доброто предзнаменование, което получавах от началото на цялата афера.
20
Cest moi. — Аз съм. (фр.) — Б.пр.