Рейн-сан: Реквием за един убиец
- Автор: Эйслер Барри
- Серия: Джон Рейн (John Rain) #6
- Язык: болгарский
- Переводчик: Елена Кодинова
- Жанр: Боевики
Электронная книга - «Рейн-сан: Реквием за един убиец». Краткое содержание книги:
Но точно тогава получава съобщение от бившия агент на ЦРУ Джим Хилгър: „Пленили сме приятеля ти Докс. Прави каквото ти се казва, иначе бившият морски пехотинец ще умре.“
Рейн не е сигурен, че Хилгър няма да убие Докс, след като изпълни поръчките му. И дали всичко не е капан за самия него?
От измамно спокойните плажове на Бали, през булевардите на Париж до градските каньони на Силиконовата долина и Ню Йорк Рейн трябва да се бори с възрастта си, враговете си и най-вече с убиеца вътре в себе си — битка, от която дори самият той не е сигурен, че ще излезе невредим.
— Не говоря за себе си. А за Боаз.
— Какво?
— Той в момента е в Джакарта. И има нещо, което ще ти потрябва.
— И какво, по дяволите, прави в Джакарта?
— Знаеш какво. Чака да се обадиш.
Почувствах как през мен премина хлад.
— Ти си му казала — промълвих. — За Докс. И за Хилгър.
— Да, казах му. Моите хора искат Хилгър мъртъв. Те ще ти помогнат.
— Смъртта на Хилгър е вторична. В момента се опитвам да спася Докс.
— Но това пак се свежда до същото. А ако те убият, докато щурмуваш яхтата, няма да спасиш никого.
Не отговорих. Първо Мидори, помислих си. А сега и ти. Само малко да сваля гарда и виж какво става. Всеки проклет път.
— Разбра ли? — попита тя.
— Нямам нужда от твоята помощ — казах като едвам овладях гласа си. — Няма нужда да ровиш в мислите ми и да решаваш кое е най-добро за мен зад гърба ми. От доста време съм на този свят, минал съм през такива гадости, че няма да ми повярваш, ако ти разкажа, и съм оцелял само благодарение на инстинктите си и собствената си преценка.
— Добре. Продължавай да живееш по този начин. Не променяй нищо в тактиката си. Тя ще ти върши прекрасна работа, чак до деня, в който те убие.
Може да е за добро, помислих си. Това е твоят изход, твоята причина. Винаги си знаел, че не можеш да й имаш доверие. Сега ти даде доказателство. Просто й кажи сбогом и всичко свършва.
— Нямаш право — изтъкнах и се приготвих за развръзката.
— Не, Джон, имам право. Защото съм влюбена в теб. А това означава, че имам право, дори е мое задължение. И да, заинтересована съм лично, по дяволите, да не ти позволя да направиш някоя глупост, която да те убие!
— Ти… ти си… — запелтечих глупаво, изведнъж планът ми стана на парчета.
— Обичам те — повтори тя.
Настъпи дълго мълчание.
— Не знам какво да кажа — успях да смотолевя.
— Обикновено се отговаря: „И аз те обичам“. Можеш да опиташ така, ако искаш.
Преглътнах.
— Кажи ми за Боаз — подканих я с надеждата да го приеме за отговор.
— Той има нещо, което ще ти помогне да се качиш на яхтата безопасно. И да спасите Докс. Той е с частен самолет, пълен с гориво и готов за излитане. Може да се срещне с теб където пожелаеш. Само трябва да му се обадиш и да му кажеш къде.
Отново настъпи дълго мълчание.
— Дай ми номера — казах.
Тя ми го даде. Аз си го записах.
— И… ъъъ… аз… — добавих.
— Просто помогни на Докс. И се пази. За другото можем да поговорим и след това.
— Чакай — спрях я. — Аз…
Но тя вече беше затворила.
Набрах номера, който ми даде. Отговори ми познат дрезгав глас на английски с акцент.
— Боаз.
— Здравей, Боаз — казах.
— Шалом, Рейн-сан — поздрави той и аз си представих неустоимата му усмивка. — Надявах се да се обадиш.
— Тази линия сигурна ли е? — попитах с надеждата да ми отговори утвърдително, след като ме бе нарекъл по име.
— Разбира се. Къде си?
— Зависи. Какво имаш за мен?
— Дилайла не ти ли каза?
— Не и с подробности.
— Тогава ще ти кажа аз. Става въпрос за технология за спасяване на заложници, разработена от нашите командоси от „Сайрет Маткал“. Свръхсекретна е. И е точно каквото ти трябва.
— Какво ще ми струва?
— Ние искаме Хилгър мъртъв. Той уби Гил в Хонконг, както знаеш, и оттогава го търсим. Дилайла каза, че имаш оперативна информация за местонахождението му. Ако е така, технологията на „Сайрет“ е твоя. Мога да ти я донеса.
Оперативна информация? Сега може би да, но не и когато Дилайла се е обадила на Боаз. Значи му е казала каквото е сметнала за необходимо, за да го накара да помогне.
— Не се ли страхувате от реакцията на ЦРУ? — попитах, за да печеля време, докато реша дали да му кажа къде да ме намери.
— Хилгър вече не е от ЦРУ, доколкото знам. Сега е на свободна практика. Това го прави уязвим.
От моята камбанария изказването не изглеждаше много успокоително. По дяволите, как щях да се справя с всичко това…
— В Сингапур съм — казах, усещайки, че губя контрол над ситуацията. Първо Канезаки, после Дилайла, а сега и Боаз… Ами направо да си направим парти!
— Ще съм там след три часа. Кажи ми къде.
— Мога ли да ти се обадя на този номер?
— Разбира се, мобилен е, джипиес.
— Ще ти звънна. Навъртай се около търговския център на „Орчард“.
По пътя от летището минах през обичайните предохранителни мерки тип „очаквай най-лошото“, които бяха специално съобразени с камерите за видеонаблюдение на сингапурските власти. Стигнах до „Гранд Хаят“ на булевард „Орчард“ в най-луксозния сингапурски търговски район. Беше около двайсет и пет градуса и много влажно. Наслаждавах се на тропическата жега след арктическото време в Ню Йорк. Пространството пред кулите на центъра беше оживено, там имаше много добре облечени китайци, малайзийци, индийци и други чужденци. Долавях разговори на пет-шест различни езика. Колите и такситата се строяваха чинно на светофарите в часа пик и аз почти се усмихнах на осезателното отсъствие на надути клаксони. Сякаш участниците в движението тук бяха намерили начин да се разбират помежду си.