Рейн-сан: Реквием за един убиец
- Автор: Эйслер Барри
- Серия: Джон Рейн (John Rain) #6
- Язык: болгарский
- Переводчик: Елена Кодинова
- Жанр: Боевики
Электронная книга - «Рейн-сан: Реквием за един убиец». Краткое содержание книги:
Но точно тогава получава съобщение от бившия агент на ЦРУ Джим Хилгър: „Пленили сме приятеля ти Докс. Прави каквото ти се казва, иначе бившият морски пехотинец ще умре.“
Рейн не е сигурен, че Хилгър няма да убие Докс, след като изпълни поръчките му. И дали всичко не е капан за самия него?
От измамно спокойните плажове на Бали, през булевардите на Париж до градските каньони на Силиконовата долина и Ню Йорк Рейн трябва да се бори с възрастта си, враговете си и най-вече с убиеца вътре в себе си — битка, от която дори самият той не е сигурен, че ще излезе невредим.
С периферното си зрение видях хора да вадят мобилните си телефони и да правят снимки и клипчета и почувствах облекчение, че съм с шапка с дупка само за очите, с каска и черни очила. Наведох глава, качих се на велосипеда и потеглих на север по „Мот“ в насрещното движение, за да не може да ме проследят с кола. Предното колело тракаше, но държеше.
Завих надясно по „Хюстън“ и следващите четири пресечки въртях педалите с всички сили, докато стигна до „Форсит“, след това завих пак надясно и пак поех в насрещното. В североизточния край на парка „Сара Д. Рузвелт“ имаше контейнер за боклук. Спрях до него. С ножа на господин блондина отворих кутията и изсипах топчетата стиропор. След това разрязах и другия край на кашона, сгънах го и го изхвърлих в контейнера. Свидетелите щяха да опишат кутията, носена от куриера, и без съмнение тя вече беше снимана с някой мобилен телефон. Не можеха да я свържат с мен, но нищо не губех, като я правех по-трудна за намиране. Защитни слоеве. Винаги слоеве.
Поех на изток по „Стантън“. След две пресечки спрях, колкото да хвърля ножа и веригата в канализацията. Подкарах велосипеда на юг по „Алън“, докато стигнах до друг контейнер за боклук, в който изхвърлих каската и огледалото за обратно виждане. Когато стигнах до „Канал“, слязох от велосипеда и го облегнах на една сграда, бях сигурен, че някой ще го открадне до петнайсет минути. Дори и да не го вземеха, а да попаднеше в ръцете на полицията, по него нямаше никакви отпечатъци. Серийният номер също липсваше. Купих го с пари в брой и избърсах всички отпечатъци, преди да тръгна тази сутрин. Още слоеве.
Тръгнах пеша на запад по „Канал“, след това на север по „Елдридж“ после отново на запад по „Хестър“. Така влязох в парка. Докато вървях, свалих шапката, очилата и горното яке. Отдолу бях с новата си риза, спортното яке и с вратовръзка. След като се освободих от обемната връхна дреха, изглеждах по-слаб. Промених и походката си, представих си, че съм някакъв експерт, който ходи с риза и вратовръзка всеки ден и работи в офис. Всеки, който търси куриер на велосипед, щеше да ме подмине. Най-накрая свалих ръкавиците ги оставих на земята до една кофа за боклук. В парка имаше бездомници, затова очаквах останките от самоличността ми на куриер да изчезнат също толкова бързо, колкото и велосипедът.
Извадих другия чифт слънчеви очила с кръглите стъкла от вътрешния джоб на якето и си ги сложих, след това проверих айфона, за да видя къде е паркирал Ачинели. На паркинга на „Бауъри“, същото място, на което го видях първия път. Малко по-близо до улица „Мот“, отколкото ми харесваше, но сега вече никой не можеше да ме разпознае. Въпреки това не биваше да оставям предавателя под колата му. Сигурно никой няма да го намери, а дори и да го намери, няма да го свърже с мен, но… така, както виждах нещата, все още имаше малък шанс да отдадат смъртта на Ачинели на нещастен случай. Може би ще решат, че е сърдечен удар от стрес, след като е станал свидетел на кървавото убийство на десет крачки от него, нещо такова. Не беше много вероятно, но… всичко се случваше прекалено бързо, за да мисля и за това сега. Не исках да оставям следи, които да подскажат, че Ачинели е бил следен. Ще се придържам към първоначалния план, а останалото ще съобразявам после.
Чух сирените от запад по улица „Принс“ и погледнах в посоката, откъдето идваше звукът, когато стигнах до паркинга на „Бауъри“. Полицията беше отцепила мястото, униформено ченге пренасочваше движението. Служителят на паркинга беше излязъл от кабината си и гледаше какво става.
— Извинете — казах, като минах покрай него. — Мисля, че си изпуснах емпетройката, като паркирах тук. Може ли да погледна набързо?
— Разбира се, човече — отвърна той, без да откъсва очи от спектакъла на „Принс“. Благодарих му и отидох до колата на Ачинели. Клекнах, бързо взех устройството и го пъхнах в джоба си, след това се измъкнах, без да кажа и дума.
Върнах се с колата до Грейт Нек. След като излязох от града и непосредствената опасност отмина, се разтреперих — обичайният ефект от свръхдозата адреналин, този път подсилена и от осъзнаването колко отблизо се бях разминал със смъртта. Спрях на една отбивка, докато ми мине.
Стоях в колата почти час. Когато треморът се сведе до леко потрепване на върховете на пръстите ми, се замислих. Трябваше да си отговоря на три въпроса: как Хилгър бе стигнал до мен, защо и какво означаваше това за Докс.
Как беше най-лесният. Сигурно е знаел за любовницата на Ачинели. Може би е бил наясно и колко неудобни за моята задача са домът и офисът му. Не е било особено трудно да се сети, че ще разбера за любовницата и че ще го нападна пред нейния апартамент. Господин блондинът вероятно е стоял там от дни, а може би е бил в някой ван на пресечка или две на север и е следял пространството пред сградата с бинокъл. Когато ме е видял да влизам след Ачинели, е разбрал какво се каня да направя. Тогава е слязъл от вана и ме е пресрещнал, за да ме убие. Добър план. Ако не го бях видял в Сайгон и не бях си спомнил тази гъвкава походка, можеше сега аз да лежа на тротоара в локва кръв.