Шутът на кралицата
- Автор: Грегори Филиппа
- Серия: Тюдорите #5
- Год: 2009
- Язык: болгарский
- Переводчик: Деница Райкова
- Жанр: Исторические любовные романы
Электронная книга - «Шутът на кралицата». Краткое содержание книги:
Не беше даден дори един изстрел. Те се прегърнаха като братя и се обърнаха против командира си, обединени срещу кралицата. Херцогът, обзет от отчаяно желание да спаси живота си, побягна бързо обратно към Лондон, след като не беше постигнал нищо, освен да добави един обучен отряд към зле организираната армия на Уайът, която продължи настъплението си, още по-бързо, още по-решително отпреди, чак до портите на Лондон.
Моряците на бойните кораби по Медуей, винаги сериозен показател за настроенията сред народа, дезертираха вкупом на страната на Уайът, изоставяйки каузата на кралицата, обединени от омразата си към Испания и решени да имат протестантска английска кралица. Те взеха от корабите оръжия, провизии, и уменията си на бойци. Спомних си как пристигането на моряците от Ярмът беше променило цялото ни положение във Фрамлингам. Тогава, когато моряците се бяха присъединили към нас за битка по суша, бяхме разбрали, че това е битка на хората, и че сплотеният народ не може да бъде победен. Сега хората отново бяха обединени, но този път срещу нас. Помислих, че когато кралицата чу новините от Медуей, ще осъзнае, че е загубила.
Тя заседаваше със силно намалелия си съвет в стая, изпълнена с парливия мирис на страха.
— Половината от тях избягаха в домовете си в провинцията — каза тя на Джейн Дормър, докато гледаше празните места около масата. — И вероятно сега пишат писма на Елизабет, в опит да уравновесят везните, в опит да се присъединят към печелившата страна.
Непрекъснато я засипваха със съвети. Онези, които бяха останали в двора, бяха на различни мнения: едни казваха, че трябва да отмени женитбата и да обещае да си избере протестантски принц за съпруг, други я умоляваха да повика испанците, за да помогнат за жестокото потушаване на бунта, за назидание на всички.
— И по този начин да докажа на всички, че не мога да управлявам сама! — възкликна кралицата.
Армията на Томас Уайът, набъбнала от попълнения от всяко село по пътя за Лондон, стигна до южния бряг на Темза, понесена от вълна на въодушевление, и откри, че лондонският мост е вдигнат, за да им попречи да влязат в града, а оръдията на Тауър — насочени към южния бряг, готови да ги обстрелват.
— Не бива да откриват огън — постанови кралицата.
— Ваше величество, за Бога…
Тя поклати глава:
— Искате от мен да открия огън по Съдърк, където ме посрещнаха така мило като кралица? Няма да обстрелвам жителите на Лондон.
— Сега бунтовниците са се разположили на лагер достатъчно близо, за да бъдат в обхвата на оръдията. Можем да открием огън и да ги унищожим с една канонада.
— Ще трябва да останат там, докато успеем да съберем армия, която да ги отблъсне.
— Ваше величество, вие нямате армия. Няма войници, които са готови да се бият за вас.
Тя беше бледа, но не трепна дори за миг.
— Все още нямам армия — натърти тя. — Но ще събера такава от достойните граждани на Лондон.
Противно на съветите на лордовете, и докато вражеската войска ставаше все по-силна с всеки изминал ден, в който лагеруваше, необезпокоявана, на южния бряг на града, кралицата си сложи пищната владетелска мантия и отиде в Гилдхол да се срещне с кмета и с народа. Джейн Дормър, останалите й дами и аз бяхме в свитата й, облечени възможно най-богато и с уверен вид, макар да знаехме, че сме се отправили към провал.
— Не знам защо идваш ти — каза ми остро един от старейшините на съвета. — В свитата й вече има достатъчно глупаци.
— Но аз съм юродива, невинен шут — казах наперено. — А тук има твърде малко невинни. Предполагам, че вие едва ли сте такъв.
— Глупак съм, защото изобщо съм тук — каза той кисело.
От всички съветници на кралицата и безспорно от всичките й придворни дами, само Джейн и аз хранехме надежди да се измъкнем от Лондон живи: но Джейн и аз я бяхме видели при Фрамлингам и знаехме, че тя е кралица, готова да се изправи срещу всяка опасност. Виждахме острия поглед на тъмните й очи и гордостта в осанката й. Бяхме я виждали как полага короната върху малката си тъмнокоса глава и се усмихва на отражението си в огледалото. Бяхме видели кралица, която не беше изпълнена със страх от един непобедим враг, а играеше за живота си, сякаш това беше игра на зарове. Тя беше в най-добрата си форма, когато тя и нейният Бог се изправяха срещу нещастието: когато врагът беше пред самите порти на Лондон, не ни трябваше друга кралица.