Песента на Тъмния ангел

— Не трябваше да го водиш тук — рече той, взирайки се мрачно в Корбет. — За Бога, човече, защо просто не го арестува?

Кралският пратеник погледна през рамо към Ранулф, който надзираваше слугите.

— Какво друго можех да сторя, сър Саймън? — попита той, настанявайки се до господаря на имението. — Да се изправя срещу него в собствената му църква? Един Господ знае какви оръжия са скрити там. Ако бях постъпил така, вече можеше да ме е убил като Сердик или пък като Мънк.

Корбет описа на Гърни как отец Августин е убил Мънк. Господарят на имението подсвирна от изненада.

— И всичко това заради съкровището?

— Не можеш да го съдиш — отвърна кралският пратеник.

— В крайна сметка ти самият търсеше съкровището. А как би се чувствал, ако смяташе, че прадядо ти го е спечелил, проливайки кръвта си, и то ти принадлежи по право?

— Но той беше свещеник!

— Беше луд. Дори накрая единственото, за което можеше да мисли, беше съкровището. Не би могъл да избяга от мечтата си, също както затворник не може да избяга от дълбоко подземие.

— Смяташ ли, че е знаел за Пастирите? — попита Гърни.

— Възможно е. Разчитал е, че хората ще хвърлят вината върху тях и ги е използвал като прикритие за собствените си мерзости. Тъкмо затова е обезобразил тялото на Сердик — за да обвинят тях, ако си спомнят за безчинствата на Пастирите по други места — Корбет замълча, понеже в този момент към тях се присъедини пребледнелият от ужас Селдич.

— Лейди Алис си почива. Дадох й приспивателно — докторът поклати глава. — Ако помощникът ти Ранулф не се беше намесил…

Кралският пратеник се взря в пламъците на огъня и се заслуша в дребнавия спор, който водеха Ранулф и Малтоут.

— Няма стая — рече той, — от която Ранулф да не може да излезе.

— Измъкна се през прозореца като котка — промърмори Гърни. — В единия момент си седеше кротко, а в следващия вече беше грабнал арбалета и стрелите — господарят на имението въздъхна. — Хю, наистина ли знаеш къде е съкровището?

— О, да — отвърна Корбет — и утре сутрин, по зазоряване, ще покажа и на теб.

В този момент към тях се присъедини пекарят Форбър, който беше така дълбоко разтърсен от собствената си скръб, че въобще не се беше впечатлил от разкритията около отец Августин. Той сграбчи ръката на Корбет.

— Благодаря ти, сър Хю! — промълви той, а очите му се напълниха със сълзи. — Моля те, кажи ми — сигурен ли си, че Амилия не е страдала дълго?

Кралският пратеник избегна погледа му.

— Така мисля.

— Само ако ми беше казала!

Корбет извърна очи и пекарят излезе от залата, продължавайки да си повтаря все същата фраза.

— Не е ли странно? — прошепна Корбет. — Амилия е обичала, но не е познавала истински човека, комуто е дарила любовта си…