Лицето [bg]

— Какво е имал предвид, като й е казал, че ти го мислиш за мъртъв и си прав?

— Не знам.

Хазарт схруска останалата половина от бонбона.

— Внимавай, ще си счупиш някой зъб — предупреди го Итън.

— Това да ми е проблемът!

— Казвам ти като приятел.

— Уислър се събужда в моргата, разбира, че са го помислили за мъртъв, облича се, отива си вкъщи, без да се обади на никого, взема душ. Логично ли ти се вижда това?

— Не. Но мислех, че може да има мозъчно увреждане.

— Отива с кола до цветарски магазин, купува рози, отива на гроба, наема професионален убиец… За човек, който е излязъл от кома с мозъчно увреждане, не ти ли се струва, че се справя прекалено добре?

— Вече не вярвам в теорията за мозъчното увреждане.

— Браво на теб. И какво стана, след като си тръгна от цветарския магазин?

Опасявайки се да не загуби доверието на приятеля си, ако разбере, че Итън е видял два призрака, той премълча събитията с круизъра.

— Отидох в един бар.

— Не си човек, който търси отговори в чаша джин.

— Пих уиски. И в него не намерих отговори. Може да опитам с водка следващия път.

— И това е всичко? Вече нищо не криеш от мен?

Итън се постара да прозвучи възможно най-убедително:

— Какво, не ти ли стига фантастика като в Досиетата Х в тази бъркотия? Искаш още и извънземни и вампири ли?

— Извърташ, за да не отговориш ли?

— Нищо не извъртам — отвърна Итън със съжаление, че трябва да излъже направо. — Това е всичко. Свърши в цветарския магазин. Пиех уиски, когато ми се обади.

— Честна дума?

— Честна дума. Пиех уиски и ти ми се обади.

— Не си забравил, че сме в църква, нали?

— Целият свят е църква за вярващия.

— Ти вярващ ли си?

— Бях.

— Загуби вяра след смъртта на Хана ли?

— Може да съм вярващ, може и да не съм — сви рамене Итън. — Тези неща се менят всеки ден.

След като го изгледа с поглед, който би могъл да обели пласт по пласт люспите на глава лук чак до сърцевината му, Хазарт рече:

— Добре. Вярвам ти.

Чувствайки се по-долен и от змия, Итън отвърна:

— Благодаря ти.

Хазарт се извърна на пейката, за да се огледа и да се увери, че някоя изгубена душа не е влязла да потърси Божията помощ.

— Понеже си призна всичко, ще ти кажа нещо, само че ще трябва да забравиш, че си го чул.

— Вече съм забравил, че съм бил тук.

— Нямаше нищо интересно в апартамента на Рейнърд. Малко мебели, всичко в черно-бяло.

— Живееше като монах, но монах със свой собствен стил.

— И с наркотици. Имаше голям запас от кокаин, разфасован за продажба, и тефтер с имена и номера, вероятно списък на клиентите му.

— Известни имена ли бяха?

— Не. Актьори. Не от големите. Това, което би представлявало интерес за теб, е сценарият, който е пишел.

— В този град броят на пишещите сценарии надвишава този на изневеряващите на жените си.

— До компютъра му имаше куп от двайсет и шест страници.

— Това не е достатъчно само за първото действие.

— Откъде знаеш толкова много, а? Да не пишеш и ти?

— Не. Още не съм загубил напълно самоуважението си.