Лицето [bg]

— Какво искаш да кажеш?

— Не знам. — Итън се поколеба и въздъхна. — Дъни беше там.

— Къде там? — намръщи се Хазарт.

— В бара на хотела. Забелязах го едва когато си отиваше. Хукнах след него, но го загубих в тълпата навън.

— За какво е отишъл там?

— За да пие. Може би, за да ме наблюдава. Може да ме е проследил дотам, канел се е да поговорим и после се е отказал. Не знам.

— Защо не ми каза преди?

— Не знам. Стори ми се, че призраците стават прекалено много.

— Страхуваш се, че ще може да не ти повярвам ли? Имай ми доверие, братле. Не се знаем от вчера, нали? Стреляни сме заедно.

Те решиха да си тръгнат от църквата един по един.

Хазарт стана пръв и се отдалечи. Излезе от другия край на пейката на централната пътека и рече:

— Също като едно време, а?

На Итън му беше ясно какво има предвид.

— Прикриваме задниците си един на друг.

За човек планина, какъвто беше, Хазарт вдигаше много малко шум, докато се придвижваше към изхода на църквата и излизаше навън.

Да имаш на кого да разчиташ да пази гърба ти, е голям плюс, но утехата и подкрепата, идващи дори от най-добрия ти приятел, не могат да се сравняват с онова, което една любяща съпруга може да представлява за съпруга си, или любящият съпруг — за съпругата си. В архитектурата на сърцето стаите на приятелството са надълбоко и са построени солидно, но най-топлото и сигурно убежище в сърцето на Итън беше онова, което той бе споделял с Хана и което тя сега обитаваше само като скъп призрак, един често навестяващ го незабравим спомен.

Той би могъл да й довери всичко — и за силуета в огледалото, и за второто си умиране, след като излезе от „Рози завинаги“ — и тя щеше да му повярва. Те щяха да се опитат заедно да намерят някакво обяснение.

През петте години, откакто си бе отишла, той никога не бе чувствал липсата й така остро, както в този момент. Седнал сам в тихата църква, идеално осъзнаващ монотонното барабанене на дъжда по покрива, застоялия мирис на тамян, рубинената светлина на молитвените свещи, но неспособен да долови и най-лекия шепот, лъх или просветване на Бога, Итън копнееше не за доказателство от твореца си, а за Хана, за музиката на гласа й и за красивата й усмивка.

Чувстваше се като бездомник, без огнище и котва. Апартаментът му в имението на Манхайм очакваше завръщането му, готов да го посрещне с много удобства, но за него това беше просто жилище, не скъпо на сърцето му място. Той бе изпитал магическото притегляне на дома само веднъж през този дълъг странен ден — на гроба на Хана, легнала до празното място, за което той имаше документ за собственост.