Клубът на мъртвите
- Автор: Харис Шарлейн
- Язык: болгарский
- Переводчик: Калина Кирякова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Клубът на мъртвите». Краткое содержание книги:
Страхът за живота на любимия е изместен от болка и обида, когато Суки разбира, че той й е изневерил с бившата си приятелка. Все пак сервитьорката успява да загърби наранените си чувства и заминава за Мисисипи, за да спаси Бил и да предотврати назряващата вампирска война.
— И ти успя да се освободиш?
— Ударът по главата се оказа по-голям проблем, отколкото ми се стори в началото — намръщи се Ерик. — Хукнах покрай задната стена на магазина и открих водопроводния кран от другата му страна. После чух някой да излиза от служебния вход. Щом се посъвзех, тръгнах по дирята на звука и открих теб — Ерик направи дълга пауза и после ме попита за случката в магазина.
— Онези двамата са ме объркали с другото момиче. С нея влязохме заедно, но аз отидох в тоалетната — обясних. — Не бяха сигурни дали изобщо съм влязла в магазина, а касиерът настояваше, че е видял само една жена, която си купила цигари и си тръгнала. Знаех, че момчето има пушка в колата си — нали се сещаш, чух го от главата му, — така че излязох, взех я, извадих от строя пикапа на бандитите и тръгнах да те търся, защото реших, че нещо ти се е случило.
— Значи ти се канеше да спасиш и мен, и касиера… заедно?
— Ами… да — изобщо не проумявах изненадата му. — Нямах особено голям избор.
Раните му се бяха превърнали в тънички розови линии.
Възцари се дълго, напрегнато мълчание. Намирахме се на около четирийсет минути път от вкъщи. Накрая отворих уста и реших да довърша разговора.
— Изглежда, нещо те притеснява — гласът ми прозвуча рязко. Самообладанието ми започваше да се пропуква. Знаех, че водя разговора в погрешна посока; знаех, че трябваше да се задоволя с мълчанието, колкото и напрегнато и тежко да беше то.
Ерик слезе от магистралата на изхода за Бон Темпс и зави в южна посока.
Понякога, вместо да тръгнем по път, който не познаваме много добре, просто се втурваме по отъпканата пътека.
— Има ли нещо лошо в това, че съм искала да спася и двама ви? — вече пресичахме Бон Темпс. Когато сградите по „Мейн Стрийт“ оредяха и постепенно изчезнаха, Ерик зави на изток. Подминахме „Мерлот“, все още отворен. Отново завихме на юг и не след дълго колата вече подскачаше по черния път към моята къща.
Ерик паркира отпред и угаси двигателя.
— Да — каза той. — Има нещо лошо в това. И защо, по дяволите, не вземеш да си оправиш алеята?
Напрежението, което тлееше помежду ни, най-после избухна. Изхвърчах от колата, той също и в продължение на няколко секунди се гледахме гневно над покрива на автомобила, макар че от мен не се виждаше почти нищо. Заобиколих задницата и се изправих в цял ръст пред него.
— Защото не мога да си го позволя, ето защо! Нямам никакви пари! А всички вие непрекъснато ме карате да отсъствам от работа, за да ви върша услуги! Край! Не мога повече! — изкрещях. — Отказвам се!
Настъпи поредното дълго мълчание. Ерик не откъсваше поглед от мен. Гърдите ми се повдигаха и отпускаха изпод краденото ми яке. Усещах нещо странно около къщата ми, нещо тревожно, но бях твърде ядосана и не обърнах внимание.
— Бил… — предпазливо започна Ерик и това мигом подпали късия ми фитил.
— Той харчи всичките си пари за капризите на семейство Белфльор — говорех тихо, но треперех от гняв и злъч. — И през ум не му минава да даде пари и на мен. Но и да се сети, аз как бих могла да ги приема? Не съм нито държанка, нито неговата курва, аз съм… аз бях неговата приятелка.
Поех дълбоко въздух с мрачното предчувствие, че всеки момент ще се разплача. Предпочитах да се ядосам отново. И се опитах.
— А теб какво те прихвана, та тръгна да разправяш на онези, че съм ти… че ще ти стана любовница? Откъде го измисли?
— А къде са парите, които получи за работата си в Далас? — Въпросът му ми дойде като гръм от ясно небе.
— Платих си данъците е тях.
— Нито веднъж ли не ти мина през ум, че ако ми кажеш къде Бил крие компютърната си програма, ще ти дам всичко, което поискаш? Не ти ли стана ясно, че Ръсел щеше да ти се отплати богато за нея?
Отворих уста, но се почувствах толкова оскърбена, че не знаех откъде да започна.
— Аха, явно не си се сетила за това.
— О, да, аз съм просто един ангел — всъщност аз действително не се бях сетила за тези неща, а сега едва ли не трябваше да се оправдавам за това. Треперех от гняв и в главата ми не остана и частица здрав разум, иначе бих усетила присъствието на други работещи мозъци. Чувствах, че в къщата ми има някой, и това обстоятелство ме вбесяваше още повече. Разумната част от съзнанието ми се срути под тежестта на гнева ми.
— Някой дебне в къщата ми, Ерик — обърнах се и се втурнах към верандата. Намерих ключа, който винаги криех на едно и също място — под любимата люлка на баба. Пренебрегнах всичко, което се опитваше да ми каже съзнанието ми, пренебрегнах и надигащия се вик от гърлото на Ерик, отворих вратата и ме посрещна удар, тежък колкото цял тон тухли.