Клубът на мъртвите
- Автор: Харис Шарлейн
- Язык: болгарский
- Переводчик: Калина Кирякова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Клубът на мъртвите». Краткое содержание книги:
Страхът за живота на любимия е изместен от болка и обида, когато Суки разбира, че той й е изневерил с бившата си приятелка. Все пак сервитьорката успява да загърби наранените си чувства и заминава за Мисисипи, за да спаси Бил и да предотврати назряващата вампирска война.
— Кой ви изпрати? — тихо попита Ерик.
— Един от „Хрътките на Ада“ — отвърна Сони с равен глас.
Ерик сепнато ме погледна.
— Член на мотоциклетната банда — предпазливо обясних аз с пълното съзнание, че имаме цивилен свидетел, който слушаше с огромно любопитство. Наоколо ми гъмжеше от чужди мисли.
— Какво ви поръчаха да направите?
— Казаха ни да чакаме на магистралата. По другите бензиностанции също има от нашите.
Бяха наели поне четирийсет главорези. Сериозно капиталовложение.
— Кого точно трябваше да чакате?
— Едър кестеняв мъж и едър рус мъж, придружавани от млада блондинка с хубави цици.
Ръката на Ерик направи толкова бързо движение, че дори не успях да го забележа. Нямаше и да разбера, че е помръднал, ако не бях видяла кръвта по лицето на Сони.
— Говориш за бъдещата ми любовница, така че внимавай какво приказваш. Защо ни търсехте?
— От нас се искаше да ви заловим и да ви върнем в Джаксън.
— Защо?
— „Хрътките на Ада“ подозираха, че може да имате нещо общо с изчезването на Джери Фалкън. Искаха да ви поразпитат по този въпрос. Наблюдавали са някаква жилищна кооперация, видели са ви да излизате с бял „Линкълн“ и са ви проследили донякъде. Тъмнокосият не беше с вас, но блондинката отговаряше на описанието, така че ние се включихме в преследването.
— Вампирите от Джаксън знаят ли нещо за този план?
— Не. Хрътките решиха, че това е тяхна грижа. Вампирите си имат свои проблеми покрай избягалия затворник. Така че едното доведе до другото и наеха нас да им помогнем.
— Какви са тези двамата? — попита ме Ерик.
Затворих очи и концентрирах мисълта си.
— Никакви — казах. — Абсолютно никакви. — Не бяха свръхсъщества, не бяха и върколаци. Просто никакви. Според мен не можеха да се нарекат и хора, но все още никой не ме е назначил за Господ.
— Трябва да изчезваме оттук — каза Ерик.
Съгласих се на драго сърце. Само това ми липсваше, да прекарам нощта в полицията. За Ерик пък и дума не можеше да става. Най-близката затворническа килия, пригодена за вампири, се намираше чак в Шривпорт. По дяволите, полицейското управление в Бон Темпс едва отскоро разполагаше с инвалидна количка.
Ерик се вгледа в очите на Сони.
— Не сме били тук — каза. — Нито аз, нито дамата.
— Само момчето — съгласи се Сони.
Другият бандит отново стисна очи, но Ерик духна в лицето му и онзи — точно както би постъпило куче — се ококори и запристъпва назад. Ерик го омагьоса за секунда и повтори процедурата.
После се обърна към касиера и му подаде пушката.
— Това е твое, ако не се лъжа.
— Благодаря — отвърна момчето и насочи дулото към крадците. — Не сте били тук — изрече дрезгаво той, без да поглежда към Ерик. — Няма да кажа нищо на полицията.
Ерик остави четиридесет долара на тезгяха.
— За горивото — обясни той. — Суки, да се омитаме.
— „Линкълн“ е голяма дупка в багажника ще привлича внимание — извика момчето след нас.
— Прав е — вече закопчавах колана си, а Ерик набираше скорост по магистралата, когато чухме воя на приближаващи се сирени.
— Трябваше да взема пикапа — каза той. Изглеждаше доволен от успешната развръзка на приключението ни.
— Как е лицето ти?
— Оправя се.
Раните му вече не изглеждаха толкова възпалени.
— Какво се случи? — попитах аз със съзнанието, че засягам деликатна тема.
Той ми хвърли бърз поглед и отново насочи вниманието си към пътя. Спазваше стриктно ограничението за скоростта, за да не будим подозрение у полицейските коли, които се движеха в обратна посока към бензиностанцията.
— Докато ти задоволяваше човешките си потребности в тоалетната — каза той, — аз напълних резервоара. Закачих обратно маркуча и точно преди да вляза в магазина, тези двамата излязоха от пикапа си и просто метнаха мрежата върху мен. Беше много унизително, че успяха да го направят. Двама глупаци със сребърна мрежа.
— Сигурно точно в този момент си мислил за нещо друго.
— Да — лаконично отвърна той.
— И после какво се случи? — попитах аз, след като стана ясно, че той няма да продължи сам.
— По-едрият ме удари с приклада на пушката си. Отне ми известно време да се съвзема — каза Ерик.
— Видях кръвта.
Той опипа тила си.
— Да, имаше и кръв. След като привикнах към болката, закачих единия край на мрежата за бронята на пикапа им и успях да се претърколя изпод нея. Некадърници. Ако бяха закопчали мрежата със сребърни вериги, резултатът можеше да е коренно различен.