Ще си останем приятели, нали [calibre 2.35.0]

някакъв безсмислен сън. Не че това, което сега се случва, е нещо по-д обро. Нейтън в д ома ми

пред и о сем сутринта на Нова год ина не би могло д а е д обра новина.

Слизам д олу, все още облечен във вчерашните си д рехи, и заварвам Нейтън в кухнята,

вторачен в гъргорещата кафемашина.

— Извинявай. Знам, че е рано — казва и очите му се стрелват за миг към мен. — Опитах

д а се свържа с теб по мобилния, но сигурно батерията му е свършила.

Пак започвам д а търкам очи и присяд ам д о него на масата.

— Прав си, че е рано. Какво става?

— Новогод ишното парти снощи. — Потропва по масата. — Баща ми вд игна голям

сканд ал зарад и него. Прибрах се вкъщи пред и д ва часа и му споменах някои неща, които той

не искаше д а чуе. И сега ми трябва местенце, къд ето д а се скатая за д вайсет и четири часа, д окато той се успокои.

— Няма проблеми.

Гъргорещото кафе и изглежд а, и вони отвратително. Ед инственото нещо, за което си

мечтая на този свят, е портокалов сок. Затова ставам и си наливам ед на чаша, д окато Нейтън

още чака кафето си.

— И какво по-точно му каза? — питам, след като отпивам няколко глътки.

— Ник. — Нейтън се смръщва и свежд а глава. — Не мисля, че и ти би искал д а знаеш.

Прав е. Обаче и не бих го признал. Глед ам как кафеварката се пълни с мръсната кафява

течно ст и прод ължавам д а пия портокалов сок. Какво е количеството информация, която

човек би трябвало д а знае за приятелите си? Какво би трябвало д а го питам — д али е отгоре

или отд олу ли? Или нещо д руго?

— Окей — изричам. — Няма нужд а д а ми казваш.

— По-скоро не искаш д а ти казвам — повтаря той. — Но няма проблеми.

— Виж какво. — Оставям чашата си на масата и го поглежд ам в очите. — Аз също не ти

казвам всичко, нали? Може би и за теб не е необход имо д а знаеш всичко за мен, както и за мен

не е необход имо д а знам всичко за теб.

— Да, ама, Ник… — Поглежд а ме тъжно Нейтън. — Някой д ен все ще бъд а с някого.

Над явам се, д е.

— Знам! — срязвам го. — Схващам, Нейт, но не искам д а знам под робно стите.

— Защото мислиш, че е против природ ата. — Гласът му звучи спокойно, но очите му

изд ават гняв.

— Никога не съм казвал под обно нещо! Защо д ойд е у д ома, щом смяташ, че така мисля?

— Защото си най-д обрият ми приятел. И не искам д а ми се налага д а ход я никъд е

д ругад е.

Пръстите ми обгръщат плътно чашата. Не искам д а говоря за това. Не искам д ори д а

мисля за това!

— Не е необход имо д а ход иш никъд е д ругад е — казвам му. — Откъд е ги измисляш тези

глупо сти? Май забравяш какво казах на баща ти, а?

— Не съм забравил, но когато разговаряме, го усещам. Ти всъщно ст не искаш д а знаеш!

Казваш правилните неща, но не искаш нищо д а става. Искаш от мен д а бъд а нормален.

Не искам той д а бъд е нормален. Не искам д ори аз самият д а бъд а нормален. Тази д ума

вече не означава нищичко.