Ще си останем приятели, нали [calibre 2.35.0]

защото в очите на хлапетата прочитам страх.

Хвърлям фаса си и се връщам към д аскало. Холанд и Диего разговарят в корид ора. Тя

тъкмо прибира палтото си в шкафчето, а той се е облегнал д о него и се хили така, сякаш тя

току-що е изрекла нещо ад ски смешно. Не ме забелязват, а и аз не ги закачам.

Първите д ва часа имаме физика. Хвърлям тухлата, наречена учебник, на масата пред мен,

грабвам ед ин молив и започвам д а си д раскам нещо на хвърчащ лист. Не ми е възможно д а

стоя мирен. Непрекъснато шавам в стола и от време на време потропвам с пръсти по масата.

Момичето вляво от мен ми хвърля гневни поглед и и скърца със зъби.

След ващите няколко часа не д опринасят с нищо за под обряването на д еня ми. Учителят

ми по английски, го спод ин Дийбъл, трябва д а повтори името ми няколко пъти, д окато го чуя.

Нямам никаква пред става какви ги приказва — блея си нанякъд е и си мисля за след обед а.

Нямам пред става точно в колко часа ще се случи, но с всяка след ваща секунд а паниката ми се

засилва. Гласът ми глъхне, когато се опитвам д а кажа нещо, а го спод ин Дийбъл изсумтява

презрително, като че ли съм про сто поред ният му тъп ученик, нед о стоен за неговото време и

усилия.

— Благод аря за проникновеното тълкувание, Ник — изрича сухо, правейки се на

интересен.

Накрая ид ва време за обяд , обаче аз не съм глад ен. Социализирането изобщо не стои на

д невен ред . Нямам никакво желание д а сед я с Кийлър и Гавин и д а се преструвам, че всичко е

наред . Тялото ми само взема решение. Измъква се от стола и излиза под зимното слънце.

Възд ухът е студ ен, но за рад о ст няма вятър и аз тръгвам напред . Краката ми ме отвежд ат чак

д олу, д о езерото, къд ето спирам и се вторачвам във вод ата. Като я глед а човек, направо д а не

повярва, че някога става д о статъчно топла за плуване. Спомням си за онзи първи д ен със

Саша, за това колко неспокоен се чувствах. Сега всичко ми се струва нереално, сякаш никога

не е било, сякаш съм си го измислил. Почти съм сигурен, че от д нес нататък вече нищо никога

няма д а бъд е ид еално.

Прикляквам и пъхвам ръка във вод ата. Тя е лед ено студ ена и инстинктът ми за

само съхранение ми под сказва вед нага д а я извад я, но прод ължавам д а я д ържа така цяла

минута, д окато ме заболи.

По сле краката ми отново решават д а тръгнат и аз тръгвам след тях към парка на хълма.

Двама възрастни люлеят на люлките д ве момченца с д ебели плетени ръкавички. Друга жена

стои в о сновата на д ървената катерушка и не отлепя очи от малко момиченце с къд рава рижа

ко са, кацнало на върха.

— Пени! — провиква се жената. — Не си ли глад на?

— Не, мамо! — провиква се д етето. Има перфектен британски акцент, който я кара д а

изглежд а неестествено голяма. — Искаш ли вече д а слизам?

— Както ти искаш, миличка! — отговаря майката.

Момиченцето сяд а на върха на катерушката и се оглежд а важно. По сле пак се провиква: