Царицата на Палмира [Златните вериги]
- Автор: Даниел Антоан Б.
- Год: 2017
- Язык: болгарский
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Царицата на Палмира [Златните вериги]». Краткое содержание книги:
— Истината е, че този учител Лонгин е предприемчив мъж.
— Хитър, управителю. Най-вече хитър. И амбициозен.
— Който умее и да говори добре, трябва да му се признае. Още си спомням за речта му пред тленните останки на Всепрославения. Повтарях някои изречения от нея, толкова бяха хубави. Не е ли забележително за човек, който никога през живота си не беше виждал великия Оденат?
— Да. Той знае как да подхване нещата.
В привидно лековатия тон на Нурбел имаше достатъчно язвителност и тя не убягна на управителя, който го стрелна с поглед.
— Да не би да мислиш, че дава лоши съвети на нашата царица? – попита той меко.
Нурбел не отговори веднага. Бавно отхапа от изсушените парчета месо от газела, напълнени с патладжан, пийна малко сметана, разредена с бира.
— Не знам, Шара – призна накрая той. – Не знам и това ме дразни. В съветите му има добри неща. Но има и такива… за които боговете още не са отсъдили.
Шара поклати глава по-строго.
— Той греши като иска царският език в Палмира да е гръцкият. Нашият не е ли достатъчно хубав? Бащите на бащите на нашите бащи са го говорили. Казват, че са го използвали по времето на вавилонските царе. Странно е да искаш да променяш това.
— Не нашия език иска той да изгони от Палмира, а латинския на римляните. Омразата към Рим го измъчва… Ти знаеш какво мисля самият аз за римляните, управителю. Те са обезумели. Обожават своите богове, но това не ги прави по-мъдри. Избиват се един друг за нищо, непрекъснато лъжат и обичат само онези, които им лижат задниците. Но те купуват и продават като никой друг народ. Тяхното безумие ни прави богати. Лонгин ги мрази толкова, че не може да открие нищо ценно в тях. От първия миг, когато пристигна при Зиновия, гъркът не спря да я кара да се опълчи на римляните.
— Истината е, че е нужно добро зрение, за да откриеш нещо хубаво в тях. Моите очи са твърде уморени, за да успея да го направя. За това съм съгласен: учителят Лонгин не греши като ни отдалечава от безумията на римляните. Те убиха нашия Всепрославен и…
— Ти разсъждаваш твърде късогледо, управителю – прекъсна го Нурбел. – Зиновия вече е василевса на цялата Палмирия. Антиохия, Емеса, Хелиополис, Дура, Вавилон, Шаракс са градовете на нейната империя. От десет години аз водя нашите войници по-далече, отколкото палмирските армии са стигали някога. Ние бяхме в Tape и градовете в Кападокия коленичиха пред палмирската царица. Ние влязохме при персите до Ктесифон. Миналата година превзехме Кесария, преминахме през Палестина и Негев, разходихме се в Арабия и дори по платата на сарацините, без някой да ни окаже сериозна съпротива. И сякаш това не стига, та Зиновия иска да стигне до Египет! Още не сме се били с легионите, управителю. Обаче, ако продължаваме така навсякъде, това ще се случи. Египет е безценен за римляните! Той им доставя плодовете и житото за техния хляб! Вярваш ли, че те няма да окажат съпротива? Че те ще приемат василевса Зиновия да стане също толкова силна, колкото техния император?
— А…
— Това ще бъде борба, Шара! И кой, откак се помнят хората, кой е победил римските легиони?
— Моята стара глава не разбра всичко, приятелю Нурбел.
— Убийството на Всепрославения даваше в голяма степен право на гърка и аз го казах. Василевсата изпрати черепа на посланика на Галиен. Показа, че е ядосана. Галиен Цезар, убиецът на великия Оденат, умря. Умря, както трябваше да умре: заклан от онзи, който днес става август. Той изпрати писмо на Зиновия. Хубаво писмо, с цялото нужно съжаление и възхищение: „Срамът за смъртта на Всепрославения Оденат тежи върху нас, о, царице на Палмира. Аз, Луций Аврелиан, ти протягам ръка, василевсо, за да подновим съюза, който безумието на Галиен разклати. Твоят съпруг и твоята смелост отблъснаха персите, Рим ти е задължен пред боговете…” И така нататък, цяла върволица от красиви думи. Знам го наизуст, както човек трябва да знае наизуст песента, с която врагът иска да го примами. То не струва повече, но си струва мира.
— Хм! – въздъхна управителят. – Все пак, този август, още не е съвсем август…
— Ха… Още едно безумие на римлянин. Той не иска да стане август, докато не е сигурен, че техният стар Валериан е умрял под подметката на Шапур! Терзанието му сигурно скоро ще свърши. Зиновия трябваше да му отговори: „Твоето писмо ме удовлетворява. Да останем в състояние на мир.”
— Това би било справедливо, имаш право. Вчерашният враг невинаги е и утрешен.
— Лонгин я убеди в обратното. Той намери нужните думи. Каза й: „Царице моя, Аврелиан те приспива с красивите си обещания. Той те ласкае. Забеляза ли, че писмото му е на гръцки, като онова, което ние му изпратихме с татуираната глава? Това казва всичко…”