Вратите на Рим [bg]

Над него, бос и без да се държи за марсовата площадка, стоеше един моряк — първият, опитал се да спечели камата. Мъжът се ухили без злоба, но предизвикателството беше ясно — Марк трябваше да отиде при него и да рискува да падне в морето или по-лошо — долу на палубата.

— А бе тези мачти не изглеждат толкова високи отдолу — изсумтя Марк през зъби.

Морякът се приближи към него, в съвършено равновесие, нагаждаше тежестта си към люлеенето на кораба.

— Достатъчно високо е, за да се убиеш. Първият помощник може да върви по марса, затова мисля, че и ти трябва да се опиташ.

И зачака търпеливо, като междувременно провери дали въжетата са достатъчно опънати. Марк стисна зъби и се отпусна на реята, като притисна негодуващия си стомах към нея. Виждаше долу на палубата другите от екипажа — някои бяха вдигнали глави, за да го гледат или може би за да са сигурни, че ще имат време да се отместят, ако падне — не знаеше точно.

Върхът на мачтата, обкичен с въжета, беше на една ръка разстояние; той го сграбчи и се издърпа достатъчно, за да стъпи с единия крак на реята. Другият увисна безпомощно и за секунди Марк се възползва от люлеенето, за да се закрепи. Още едно изръмжаване, още едно напрягане на измъчените му мускули и той вече клечеше на марса, стиснал върха на мачтата с две ръце, прилепил колене почти до брадичката си. Загледа как хоризонтът се движи и изведнъж му се стори, че корабът е застанал неподвижно, а светът се върти около него. Главата му се замая и той затвори очи, но това му помогна само за малко.

— Хайде де — измърмори на себе си. — Умееш да балансираш.

Ръцете му трепереха. Пусна мачтата и се задържа с мускулите на краката. После клекна като старец, готов да сграбчи отново мачтата, поизправи се малко, навел вече само рамене, очите му бяха вперени в мачтата. Присви колене и започна да се нагажда към движението.

— Вятърът не е много силен — каза морякът спокойно. — Качвал съм се тук по време на буря, за да вържа скъсано въже. Това не е нищо.

Марк потисна желанието си да възрази. Не искаше да ядоса мъжа, който стоеше толкова небрежно, със скръстени ръце, на шестдесет стъпки над палубата. Погледна го — очите му за пръв път се откъснаха от мачтата, откакто се бе покатерил тук.

— Трябва да извървиш дължината — продължи морякът. — От твоя край до моя. После можеш да слезеш. Ако не ти стиска, ми подай камата, преди да слезеш. Току-виж някой я свил, ако се размажеш на дъските.

Това Марк го разбираше. Мъжът се опитваше да го изкара от нерви, но се получи точно обратното. Знаеше, че може да вярва на рефлексите си. Ако паднеше, щеше да има време да се хване за нещо. Просто нямаше да обръща внимание на височината и люлеенето и щеше да поеме риска. Изправи се в цял ръст и тръгна. Мачтата се наведе и като че ли щеше да го запрати долу, после отново се изправи и му се стори, че гледа от някакъв планински връх, препречен само от спокойно отпуснатия моряк.

— Добре — каза той и разпери ръце, за да пази равновесие. — Добре.

Започна да се придвижва напред, като плъзгаше босите си стъпала по дървото. Знаеше, че морякът може да се разхожда тук с небрежна лекота, но той нямаше да се опита да подражава на годините опит. Придвижваше се полека напред; след малко увереността му нарасна толкова, че почти започна да се наслаждава на люлеенето и се изкикоти от възторг.