Дяволската стъпка [bg]

Мрачното му настроение го бе вкопчило още при полицейската акция срещу обирала банката в Медора. Избухналият в кръвта му адреналин, когато с рев потеглиха от необикновената къща на Лонсдейл, се превърна в депресия, след като двамата настигнаха извършителите при пътната блокада на аризонската полиция само на няколко километра извън градчето.

Щатските полицаи не бяха оставили нищо на случайността, и то с основание. Когато крадците откриха огън и се опитаха да минат през блокадата, полицаите се свиха зад колите си и отвърнаха енергично на стрелбата.

Улучиха в лицето още при първия залп шофьора на джипа. Останал без управление, джипът се завъртя и се преобърна. При катастрофата единият тип си строши врата. Останалите двама — вече ранени — изхвръкнаха на пътя, без да пострадат, но докато се надигаха, бяха накълцани на кайма от един полицай с едрокалибрен снайпер.

Само секунди след това пристигнаха Фицдуейн и Лонсдейл. В ръцете на избитите крадци имаше оръжие. Никой не се съмняваше в законността на изстрела, но от локвите кръв и пръснатата наоколо плът от онова, което само допреди няколко секунди са били млади и здрави мъже, в гърлото на Фицдуейн се надигна горчилка. Ето каква цивилизация сме на прага на двадесет и първия век!

Отвращението на Фицдуейн бе подсилено и от собственото му чувство за вина. Всъщност точно от такива неща избяга, когато се уволни от армията… Но обстоятелствата го накараха да убива, беше добър в това и отново щеше да го повтаря.

Каузата бе справедлива и без съмнение щеше да е справедлива и в бъдеще, но въпреки това нещо в душата му се противеше — може да има и по-добри начини! След това се появяваха лицата на убитите, които бяха загинали в резултат на негова акция и които като че ли изсмукваха част от жизнената му сила, докато животът като духната свещичка си отиваше от очите им.

Огледът на труповете показа, че и четиримата са били мексиканци, пресекли границата наскоро. Всички бяха облечени като пътуващи работници. Един от тях бе обут в сандали, друг — в евтини обувки без чорапи. Онзи, който бе улучен в лицето, имаше на шията си златно кръстче. Четвъртият — този, който бе убит от снайпера — лежеше по гръб и само смуглото му лице с индиански черти бе сякаш недокоснато от мощния изстрел.

— Съдба! — въздъхна, застанал над него, Лонсдейл. — Деветдесет и няколко милиона мексиканци са, наблъскани отвъд границата на най-богатата страна в света. Какво щяхте да правите, ако бяхте на тяхно място?

— Щяхме да се опитаме да оправим Мексико — отвърна един от полицаите. — Имат си страна, някои части от нея са бедни, но някои са богати. Имат си и петрол. Да идват тук и да убиват хората, едва ли е отговор на въпроса.

— Какво да сторят, когато ти имаш, а те нямат? — каза Фицдуейн тихо, почти на себе си. — И това не се отнася само за Щатите и Мексико. Отнася се за целия свят, за това, как се дели баницата…