Дяволската стъпка [bg]

Вдигна окованите си във вериги ръце да хване пластмасовата бутилка, но точно когато я докосна, някой я отдръпна и се изсмя. Тя усети как водата плисва върху тялото й и се разлива по пода. Катлийн се наведе и близа мокрия под, докато езикът й се разкървави.

И Гласът винаги бе някъде около нея. Ошима? Дали наистина е тя?

Опита се да измерва времето, пресмятайки колко пъти и каква храна й носят, както и по съня си, но похитителите нарочно я хранеха в различни интервали и не я оставяха да се събужда сама. Струваше й се, че са минали седмици, а не дни, но не беше много сигурна. Държаха я със завързани очи и окована, така че нямаше никаква отправна точка.

През превръзката, залепена плътно около очите й със скоч, не проникваше никаква светлина и тя не можеше да се ориентира дали е ден, или нощ. Опита се да разпознава деня от нощта по температурата, но през деня понякога жегата се задържаше толкова дълго, та накрая стигна до заключението, че те нарочно отопляват килията й, за да я дезориентират. Тази мисъл я разплака. Почти не й бяха останали сълзи, но това бе толкова гадно и отвратително…

Оставена на ориз и вода, тя отслабна физически и психически, но всеки път, когато си мислеше, че вече ще припадне от глад и ще се отърве от страданията си, изведнъж дажбата й се увеличаваше за известно време. Поднасяха й боб, понякога портокал, а на няколко пъти дори консервирана риба. Искаха да я накарат да страда, но все още да не умира. Държаха я като животно в клетка — от любопитство. Беше повече от сигурна, че едва ли има друга причина.

Почти бе свикнала с плесниците, ритниците и боя, но Гласът я докарваше до отчаяние. Тъй като тялото й бе пленник, тя се обърна към съзнанието си, но Гласът я последва и там, разбивайки всякаква мисъл, всякаква надежда, която й бе останала. Гласът беше без капка милост. Бе насочил всичките си усилия към пълното й унищожение, когато от нея нямаше да остане нищо, освен отчаяние.

Гласът за Катлийн бе въплъщение на злото и като че ли никога не я напускаше. Чуваше го дори тогава, когато не говореше. Чуваше го и в неспокойните си сънища. Този Глас щеше да я отведе в гроба. Непрекъснато й напомняше, че никой не знае къде е. И вероятно на никого не му пука. Ще я държат с вързани очи и окована, докато умре, не я оставяше на мира Гласът. Но няма да умре лесно, напомняше й той. След като духът й се пречупи, ще дойде болката. Трябва да мисли за болката и да я очаква. Защото тя бе нейното бъдеще.

След болката обаче ще дойде смъртта, мислеше Катлийн и постепенно започна да копнее за тази болка, която щеше да доведе и смъртта.

Не, намесваше се Гласът. След болката ще последва период на възстановяване, а след това — отново болка. Болката ще бъде неин свят за много дълго време. Когато й бе обяснено какво я очаква, тя не можа да превъзмогне ужаса си и припадна.