![Дяволската стъпка [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/3/6/1/dyavolskata-stpka-bg-download.jpg)
Дяволската стъпка [bg]
- Автор: О'Рейли Виктор
- Серия: Хуго Фицдуайн #3
- Год: 1999
- Язык: болгарский
- Год: Хермес
- ISBN: 954-459-657-7
- Переводчик: Огнян Алтънчев
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Дяволската стъпка [bg]». Краткое содержание книги:
— Ще се справя — упорито настоя Кокрейн и отново се втренчи в очите на Фицдуейн. — Искаш ли да се извиня?
Хюго се усмихна.
— Ще се задоволя с това, да ми кажеш защо трябваше да се върна по възможно най-бързия начин.
Кокрейн скочи на крака.
— По дяволите! Съвсем забравих за Джагър.
— Кой е този Джагър?
— Доктор Джагър — отвърна Кокрейн. — Мори го откри, от Ливърмор е.
— Да не би да е от Ливърморския научноизследователски център „Лорънс“, където правят ядрени проучвания и разработват най-различни видове оръжия?
— Същият — каза Кокрейн. — Десет хиляди откачени учени, мъчещи се с всички сили да приближат Деня на Страшния съд. Мъчим се да го приближим преди Русия или преди които и да са там лошите днес. Говори се, че се справят добре.
Японците може и да са страхотни при производството на електроника, но когато земята се пръсне като презряла диня, на устройството, което ще стори това богоугодно дело, ще пише Made in USA. И под него най-вероятно с по-дребен шрифт: „Разработено в Ливърморски научноизследователски център Лорънс“.
— От всичко това може да ти се повдигне, когато стоиш за почест пред националния флаг, Лий — пресече тирадата му Фицдуейн, — но какво общо има доктор Джагър от Ливърмор с нашата операция?
— Никак няма да ти се иска да узнаеш — отвърна с усмивка Кокрейн. Вече не изглеждаше толкова уморен. Пред него стоеше човек, за когото екшънът бе стихия по рождение. — Но ще ти се наложи.
— Още не съм ти обещал, че ще те взема — предупреди го Фицдуейн. — Но нищо, тренирай, пък ще видим.
— Мога да те изненадам!
— Ще се изненадам, ако не ме изненадаш, Лий! Така че давай сега за Джагър.
— Мори ще те въведе в историята — започна Кокрейн любезно. — Той е по главоблъсканиците. Много го бива в тях, а тази май му е най-добрата. От нея просто става ясно какво може комисията и какво трябва да бъде оставена да прави.
— Тук всеки сипе гатанки като порой — рече със същия любезен тон Фицдуейн. — А в Ирландия сме свикнали пороите да се изливат върху главите ни.
— Подкомисията обаче живее от тях — отвърна Кокрейн.
Стъпките звучаха по-различно. Тъй като бе постоянно с превръзка, Катлийн ставаше все по-веща в разпознаването на шумовете и в главата й вече се бе оформил някакъв звуков модел на заобикалящата я среда. Часовите пред вратата, обути в тежки обувки и вероятно накичени с какви ли не оръжия, стъпваха бавно и говореха високо. Тръшкаха се врати, разменяха се шеги, бетонните стени ечаха от груб смях. Викаха си един на друг. Гласът имаше лесно различима походка. Имаше нещо плавно в движенията, което предполагаше гъвкаво и подвижно тяло, но се усещаше и арогантността му.
А този нов посетител не бе от мъчителите й. Всъщност Гласът започна да я посещава много рядко. Притежателката му бе започнала да се отегчава от нея и дори й го каза. Избраната от Катлийн тактика да не реагира даваше резултати. Един пленник, който се държи дръзко и предизвикателно, обещава приятно зрелище. Обаче отпуснато и неподвижно тяло бързо омръзва.
Но тези звуци се отличаваха от познатите досега. Вратата на килията се отвори внимателно. Шумът от стъпките бе като че ли от цивилни обувки. Катлийн чу тихичко поскърцване на кожа. Подметките обаче, каза си тя, май са направени от мек каучук. Отблизо долавяше шума от дишането на посетителя. Това означаваше, че той (или тя) се е навел. Разглеждаше я. Катлийн усети лек дъх на сапун и афтършейв — нямаше я миризмата на пот. Ръката й туптеше от болка, но в болката тя бе намерила спасение. Шокът от отвличането и от всички преживени тук ужаси я бе извадил от равновесие за малко.
Тогава бе дошло първото осакатяване. Докато острието на мачетето се впиваше в ръката й и пръстът отхвръкваше встрани, у нея се надигна мощен прилив на гняв, толкова силен, че тя изведнъж разбра, че може да победи. Нямаше значение колко безнадеждна бе ситуацията — тя щеше да победи. Духът й бе силен. Можеха да я осакатят, но независимо от това щеше да победи. Докато болката стигаше до всяка фибра на тялото й, тя разбра, че ще успее. Детето й щеше да успее.
„Аз съм силна, повтаряше си непрекъснато. Те не могат да ме пречупят, защото аз няма да се пречупя. Аз съм силна, силна… Тялото ми може да е слабо и да ме боли, но аз съм силна.“
— Катлийн! — повика я някакъв глас.