Чернооката блондинка [bg]
- Автор: Бэнвилл Джон
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-619-150-639-2
- Переводчик: Надежда Иванова Розова
- Жанр: Классические детективы
Электронная книга - «Чернооката блондинка [bg]». Краткое содержание книги:
„Реймънд Чандлър се усмихва някъде… Обикнах тази книга. Сякаш в стаята неочаквано влезе стар приятел, когото смятах за мъртъв.“ Стивън Кинг
„Първокласно криминале. Бенджамин Блeк се справя изумително добре в ролята на легендарния Марлоу.“ Ню Йорк Таймс
„Блек успява да улови не само гласа на Марлоу, но и неговата душа.“ Ентъртейнмънт Уикли
„Невъобразимо забавление… «Чернооката блондинка» може да мине за новооткрит ръкопис на Чандлър в някой прашен шкаф в Ла Хоя.“ Ню Йорк Таймс Бук Ривю
„Банвил в одеждите на Чандлър е неустоим. Трудно мога да си представя някой да допълни успешно Чандлър. Но Банвил определено успява.“ Ричард Форд
„Горещо лято, дъждовни капки по асфалта, жена с ярко червило, цигарена пепел и отчуждение, ретро автомобили, здравеняци, пистолети с къса цев, топящи се кубчета лед в чаша бърбън… Духът на Чандлър, съчетан с усета на Банвил за забавното.“ Уошингтън Поуст
Усетих, че телефонът ще звънне, секунда преди наистина да звънне. Гласът ѝ звучеше приглушено, почти шепнешком.
— Той е тук. Ела както обикновено през оранжерията. И не забравяй да угасиш фаровете.
Не помня какво отговорих. Може би нищо. Все още бях в онова състояние на унесено безвремие, сякаш блуждаех извън тялото си и наблюдавах действията си, обаче не участвах в тях. Сигурно беше последица от чакането и губенето на време. Руфъс си беше отишъл у дома, подът, който миеше, отдавна беше изсъхнал, макар че подметките на обувките ми още скърцаха по него като че ли още е мокър. Навън нощният въздух вече бе прохладен, а дневният пушек най-сетне се беше разсеял. Бях паркирал колата на Вайн, под една улична лампа. Приличаше на едро животно, приклекнало до тротоара, а фаровете сякаш ме гледаха злостно. Отне ѝ известно време да запали, давеше се и клюфкаше. Сигурно беше време да сменям маслото или нещо подобно.
Подкарах бавно, но въпреки това не след дълго видях морето. Завих надясно по магистралата и вълните ми се сториха като призрачна и бурна бяла ивица в тъмното отляво. Пуснах радиото. Рядко го правех и дори за дълго забравях, че изобщо го има. Станцията, на която попаднах, свиреше стара песен на групата на Пол Уайтман — гореща музика, направена безопасно хладна за масите. Не проумявам как тип на име Уайтман има дързостта да свири джаз.
Едър заек прекоси платното пред мен и опашката му проблесна неестествено на светлината на фаровете. Бих могъл да измъдря някакво сравнение между животното и мен, обаче бях твърде апатичен, за да си направя труда.
Пред портата угасих фаровете, дръпнах крак от газта и оставих колата да спре. Луната се беше скрила и навсякъде цареше мрак. Дърветата се извисяваха като високи слепи насилници, които опипом се придвижваха в мрака. Поседях, заслушан в цъкането на двигателя. Чувствах се като пътник в края на дълго пътуване. Исках да си почина, ала не можех, още не.
Излязох от колата и постоях до нея минутка, душейки въздуха. От двигателя се носеше мирис на изгоряло, но иначе нощта ухаеше на трева, рози и други растения, чиито имена не знаех. Тръгнах през моравата. Отпред къщата беше тъмна, с изключение на няколко светещи прозорци на първия етаж. Стигнах до чакъла пред входа и се отклоних наляво. Уханието на рози се засили, стана наситено и почти задушливо.
Наблизо долових раздвижване и спрях, обаче нищо не виждах в тъмното. После мярнах нещо синьо, тъмно и лъскаво синьо, и чух свистене, което бързо утихна. Сигурно беше паунът. Надявах се да не изпищи, нервите ми нямаше да го понесат.
Когато завих покрай къщата и се приближих до оранжерията, чух пиано и спрях да послушам. Шопен, предположих, но сигурно грешах — за мен всичко на пиано е от Шопен. Музиката, отдалеч тиха, звучеше съкрушително прелестна и — ами просто съкрушителна. Представи си, казах си, само си представи какво е да умееш да произвеждаш такива звуци от голяма черна кутия, направена от дърво, абанос и опънати жици.
Френските врати на оранжерията бяха заключени, затова извадих преданото си устройство от джоба и поех по къс и застлан с килим коридор, в дъното на който имаше затворена врата — вероятно на музикалния салон. Прокраднах се напред, като се стараех да пристъпвам безшумно, но когато стигнах на около пет метра пред вратата, музиката секна неочаквано. И аз спрях и започнах да се ослушвам, обаче не чух нищо друго освен постоянното и тихо бръмчене на повредената крушка на високия лампион до мен. Какво чаках? Вратата да се отвори, отвътре да се изсипе тълпа от почитатели на музиката, да ме поканят вътре и да ме настанят на първия ред?
Не почуках, просто натиснах бравата, отворих вратата и влязох.
Клеър седеше пред пианото. Докато прекрачвах прага, тя затваряше капака и се завъртя на табуретката към мен. Явно ме беше чула по коридора. Лицето ѝ беше безизразно, дори не бе изненадана от появата ми без предупреждение. Беше облечена с дълга до пода тъмносиня рокля с висока яка. Косата ѝ бе вдигната на кок, носеше обеци и огърлица с малки бели диаманти. Изглеждаше като издокарана за концерт. Къде ѝ беше публиката?
— Здравей, Клеър. Не спирай да свириш заради мен.
Завесите на двата високи прозореца на стената зад пианото бяха дръпнати. Единствената светлина в стаята идваше от голяма месингова лампа върху капака на пианото. Имаше глобус от бяло стъкло, а стойката ѝ беше оформена като лъвска лапа. Точно каквото майката на Клеър би приела за последна мода. Край нея бяха подредени пет-шест снимки в сребърни рамки. На една от тях познах Клеър като малка, с венец от цветя върху късата руса коса.