Чернооката блондинка [bg]

Пред портата угасих фаровете, дръпнах крак от газта и оставих колата да спре. Луната се беше скрила и навсякъде цареше мрак. Дърветата се извисяваха като високи слепи насилници, които опипом се придвижваха в мрака. Поседях, заслушан в цъкането на двигателя. Чувствах се като пътник в края на дълго пътуване. Исках да си почина, ала не можех, още не.

Излязох от колата и постоях до нея минутка, душейки въздуха. От двигателя се носеше мирис на изгоряло, но иначе нощта ухаеше на трева, рози и други растения, чиито имена не знаех. Тръгнах през моравата. Отпред къщата беше тъмна, с изключение на няколко светещи прозорци на първия етаж. Стигнах до чакъла пред входа и се отклоних наляво. Уханието на рози се засили, стана наситено и почти задушливо.

Наблизо долових раздвижване и спрях, обаче нищо не виждах в тъмното. После мярнах нещо синьо, тъмно и лъскаво синьо, и чух свистене, което бързо утихна. Сигурно беше паунът. Надявах се да не изпищи, нервите ми нямаше да го понесат.

Когато завих покрай къщата и се приближих до оранжерията, чух пиано и спрях да послушам. Шопен, предположих, но сигурно грешах — за мен всичко на пиано е от Шопен. Музиката, отдалеч тиха, звучеше съкрушително прелестна и — ами просто съкрушителна. Представи си, казах си, само си представи какво е да умееш да произвеждаш такива звуци от голяма черна кутия, направена от дърво, абанос и опънати жици.

Френските врати на оранжерията бяха заключени, затова извадих преданото си устройство от джоба и поех по къс и застлан с килим коридор, в дъното на който имаше затворена врата — вероятно на музикалния салон. Прокраднах се напред, като се стараех да пристъпвам безшумно, но когато стигнах на около пет метра пред вратата, музиката секна неочаквано. И аз спрях и започнах да се ослушвам, обаче не чух нищо друго освен постоянното и тихо бръмчене на повредената крушка на високия лампион до мен. Какво чаках? Вратата да се отвори, отвът­ре да се изсипе тълпа от почитатели на музиката, да ме поканят вътре и да ме настанят на първия ред?

Не почуках, просто натиснах бравата, отворих вратата и влязох.

Клеър седеше пред пианото. Докато прекрачвах прага, тя затваряше капака и се завъртя на табуретката към мен. Явно ме беше чула по коридора. Лицето ѝ беше безизразно, дори не бе изненадана от появата ми без предупреждение. Беше облечена с дълга до пода тъмносиня рокля с висока яка. Косата ѝ бе вдигната на кок, носеше обеци и огърлица с малки бели диаманти. Изглеждаше като издокарана за концерт. Къде ѝ беше публиката?

— Здравей, Клеър. Не спирай да свириш заради мен.

Завесите на двата високи прозореца на стената зад пианото бяха дръпнати. Единствената светлина в стаята идваше от голяма месингова лампа върху капака на пианото. Имаше глобус от бяло стъкло, а стойката ѝ беше оформена като лъвска лапа. Точно каквото майката на Клеър би приела за последна мода. Край нея бяха подредени пет-шест снимки в сребърни рамки. На една от тях познах Клеър като малка, с венец от цветя върху късата руса коса.