Япония в моя живот
- Автор: Сейков Атанас
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Япония в моя живот». Краткое содержание книги:
Проф. д-р СИМЕОН ХАДЖИКОСЕВ: „Макар и автор и на други книги, Атанас Сейков е неуловим, сложен автор.“, „…той е едновременно откровен, разкрива себе си, но и слага бариери пред читателя.“, „…размисляш, интелектуалец с подчертано чувство за хумор, напомнящо пътеписното майсторство на Алеко.“, „Макар че авторът е определил в жанрово отношение книгата си като «пътеписи», лично аз бих предпочел друго обозначение, тъй като тя е твърде далеч от представата за пътните бележки.“, „Съпоставките му са тънко изпипани, а в ред случаи те си остават подтекстови, не се внушават на читателя.“, „…една проблемна книга за Япония, която тепърва ще се чете и ще остане етапна в литературата.“
Погребенията са приоритет на будистите. Внесен като религия, будизмът е способствал за развитието на изкуствата и образованието по островите.
Според шинтоизма божествени са всички страни на природата. Светлото е свързано с шинтоизма — раждане, встъпване в брачен съюз…
Християнството е било пренесено в Япония през 1549 г. от испански йезуити, предвождани от мисионера Франциск Ксавие. После то преживяло трагична линия на развитие. Било е официално забранено в 1612 г. за около 250 години, до момента, когато страната отваря вратите си за света. Протестантите християни са се появили около 1859 година. Те са 981 хиляди, а католиците — 457 000. Черквите са 6446.
Японците гледат на конфуционизма повече като на система от морални правила, отколкото на религия.
Светилищата на шинтоистите в Страната на изгряващото слънце са 81 511. На другите вероизповедания — 40 103.
Японците са и будисти. Но аз вече не мога да си представя японец, който да не е шинтоист. Смятах на коляно и навярно допусках неточности, но успявах някак си да уловя тенденцията. Преброих богомолците в Япония, когато страната наброяваше около сто и осемнадесет милиона души. Изповядващите религии достигаха над двеста и девет милиона. Нима можеше това да бъде вярно?! Вярващите бяха много повече от населението. Отговориха ми: „Да, броят на вярващите в Япония надвишава общия брой на населението.“ И ми обясниха, че едно и също лице често се брои като член на шинтоистка общност, където живее, и отново се брои от будисткия храм, където се числи неговият духовен наставник — будисткият свещеник. Двете религии живеят в мир. И се допълват. Оттук идваха над 91 милиона повече японци. Този факт беше поразителен за наблюденията ни.
В Япония имаше 102632 свещеници, принадлежащи към шинтоизма, 250550 будистки свещеници, 21040 християнски и 249471 други. Всичко 623693 свещеници на около 209 милиона вярващи… на около 118 милиона население. Боже, над половин милион богослужители! Много ли бяха тези уж „непроизводителни сили“ — според атеисти край масата в Млечния бар? Малко ли бяха? Религиозното многообразие не пречеше на просперитета на Япония. Помагаше му. Религиозната нетърпимост е противопоказна. Вярата е нещо лично и съкровено. Японците не говорят с желание за нея. Нищо не ги спира да участват във верските обичаи и ритуали. В края на краищата човек вярва в каквото си иска. Вероизповеданието не гледа на него като на собственост.
Търсихме от Божиите служители съвършенство и пример в една несъвършена среда. Бяхме демократични по дух. В църковните ритуали на въображаемата ни държава участваха и атеисти, палеха свещи и се молеха за опрощаване на греховете. В храма човек можеше да влезе, когато поиска, и когато пожелае — да излезе.
Религиите в Страната на изгряващото слънце се зараждат при подходящи условия, развиват се и водят духовен живот. Те не са норма за съществуване на държавата.
СПОРТ
Развихри се игра върху сцената.
И забелязахме, че няма декори. Втурнахме се, след като играта вече започна, да построим и декорите. Стана така, защото ни бяха ядосали. А и не искахме да се лутаме в легенди за Япония и да спираме до тях. Всичко беше важно, за да се изгради идеална държава. И спорт. В света на спортовете Япония е внесла повече, отколкото е изнесла.
Джудо и карате са между единствените японски игри, които сполучливо се разнасят по света.
В 1912 г. Япония стана първата азиатска страна, която изпрати двама атлети и двама организатори на олимпийските игри в Швеция. Зимни олимпийски игри бяха проведени в Саппоро (1972). Токио се превърна в първия азиатски град домакин на олимпийски игри (1964). Японското правителство обяви 10 октомври — деня на откриването на олимпийските игри в Токио, за национален празник, който се нарича „Денят на здравето и спорта“. Онези игри оставиха на японския народ две дълговременни придобивки — растеж в спорта и един национален празник. Японците работеха здраво. Тяхното свободно време нарасна, даде им възможност да го изразходват повече, за да се наслаждават на спорта, който те или упражняват, или следят по телевизията, радиото и стадионите.
Сумо е традиционен популярен спорт. Двама грамадни мъже се опитват да се съборят или да се изтласкат навън от малък кръг. Тази борба не може да се проследи дълбоко в историята — легендите, в които се разказва за нея, са преди повече от 2000 години. Тя е подчинена на малко и строги правила, от които е трудно да се излезе, но е драматична, следена близо от почти всеки японец. Шест постоянни големи турнира по сумо, всеки един с продължителност петнадесет дни, се провеждат всяка година в Токио и други големи градове на страната. Професионалните борци в традиционния японски спорт прекарват останалите дни през годината, участвайки в различни състезания в страната. В Япония има около 750 професионални борци по сумо. Всеки голям или среден борец се състезава веднъж на ден. Турнирите се предават по телевизията — до три часа дневно — и привличат огромна зрителска аудитория. Схватката в сумо е кратка и започва с ритуал, който включва хвърляне на сол върху ринга — знак за чиста игра. Борците в сумо тренират с години, за да се превърнат в спортни звезди. И е изключително трудно да се снабдиш с входен билет.