Япония в моя живот
- Автор: Сейков Атанас
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Япония в моя живот». Краткое содержание книги:
Проф. д-р СИМЕОН ХАДЖИКОСЕВ: „Макар и автор и на други книги, Атанас Сейков е неуловим, сложен автор.“, „…той е едновременно откровен, разкрива себе си, но и слага бариери пред читателя.“, „…размисляш, интелектуалец с подчертано чувство за хумор, напомнящо пътеписното майсторство на Алеко.“, „Макар че авторът е определил в жанрово отношение книгата си като «пътеписи», лично аз бих предпочел друго обозначение, тъй като тя е твърде далеч от представата за пътните бележки.“, „Съпоставките му са тънко изпипани, а в ред случаи те си остават подтекстови, не се внушават на читателя.“, „…една проблемна книга за Япония, която тепърва ще се чете и ще остане етапна в литературата.“
Появата на будистки и шинтоистки олтари в домовете на японците по неведоми пътища насочваше мисълта за директен контакт с Бога. Чувствахме, че в България става нещо с местното преобладаващо вероизповедание. Една църква — два синода. Дотам я бяхме докарали. Атеистите вземаха страна в църковния спор (?!).
След реставрацията Мейджи в 1868 г. и особено по време на Втората световна война Шинто беше въведена от властите като държавна религия. Следвоенната конституция обаче го лиши от по-нататъшни насърчения и привилегии, макар тази религия да продължава да играе важна церемониална роля в различни аспекти от живота на Япония. След Втората световна война в страната се появиха нови религиозни движения. Някои от тях се основаваха на Шинто, други се свързваха със секти на будизма. Трети се оформяха като смесица от ориентации. Има и религиозни учения, които се ангажират с политическа активност. Изобщо всеки може да създаде секта при подходящи условия.
Държавата стои настрана от църковните дела — въпрос на разумно поведение. То не означава, че религиозните инстанции нямат право да се вмесват в политиката. Казвам го, защото по едно време край масата в бара мислехме, че църквата и държавата трябва да си гледат работата: държавата — държавната, църквата — църковната. И едната да не се вмесва в работата на другата инстанция, както е при разделението на властите. Да, но църквата не е власт. У нас приемането на формулата за ненамеса на държавата в църковните дела предполагаше на практика, че и църквата трябва да се въздържа от намеса в работата на политиците?!
Националната ни памет беше закодирала величието на религията, но и разкази на класици, където се осмиваха лакоми и порочни попове. Имаше разочарование от интелекта и поведението на свещеници в годините на атеистично ожесточение. Не можехме да приемем обикновен японец при вина да си реже корема, а наш служител на вярата скришом и безнаказано да яде блажно по време на Велики пости.
Бях главен експерт на църковни дейци у нас, които искаха да върнат вярата на хората по време на зараждаща се демокрация в края на века. Това беше най-добрата ми възможност да се докосна до същността на събитията. Благоприятната позиция на участник и свидетел ми помогна да опиша какво видях да се прави и какво чух да се говори. И по сто хиляди души се събираха на един площад, на който ръкавите бяха изпълнени с народ — учеха се на забравени молитви. Народът държеше в ръцете си запалени свещи. (Окупацията на Светия синод, която по всяка вероятност ще остане в историята, не беше моя идея.)
В 1991 г. публикувах книга с исторически записки за онзи период. Историята тръгна от клуб „Приятели на Япония“, който създадохме в България с един свещеник. Еуфорията изтълкува книгата ми като политическа и аз срещнах яростни нападки… най-вече от хора, които не бяха я чели. Обвиняваха ме, че не съм избол очите на главния си герой — свещеника, — преди да го включа в описанията на събития, които той сам организира. Започнах да се питам кое е условието човек да влезе в книга, кой го определя, или за всичко може да се пише. Изобщо в наше време съществува ли такова задължително условие. Добре посрещнаха произведението запалени библиофили в областта на историята. Получих и Царска оценка, която приобщих към родовата памет. Неодобрението обаче беше голямо. Казвах си: „Е! Ще минат петдесетсто години и моята книга от «политическа», ще стане историческа.“ А тя много бързо стана историческа…
Населението започна да се интересува от стабилност, сигурност и предсказуемост. То стана алергично към скандалите. Докато църковни фигури продължаваха да се карат — вместо да бъдат по-меки от памука и по-благи от захарта. Борбите в църквата завършваха с победа на едни и поражения за други. Огледахме се наоколо. С нашата изострена чувствителност забелязахме, че официалните църковни одежди на активен в сблъсъците свещеник не му приличаха — като че ли ги беше облякъл, за да се маскира. Времена. Измъчен ход на събитията.
Един ден, застанал сам пред иконата в къщи, окончателно стигнах до идеята за директен контакт с Бога. Казаха ни, че така ние сме искали да се сравняваме с него. Тогава ги препратихме към Светото писание, което поощряваше намерението ни. Стремяхме се да се докоснем до Всевишния без посредник, без преводач.
Срещнахме добри и непорочни Божи служители. Господ беше изписал на челата им кой какъв е. На възрастта и опита са дадени умения да разчитат знаци.
В Япония церемониите по венчавката са приоритет на Шинто. Момичето се облича в разкошна цветна дреха, на главата си обезателно носи бяла шапка. Момчето е в официална черна дреха. По време на сватбена церемония е включено изпиването на няколко глътки саке. Пред хотел в Шинджуку видях лека кола, върху която имаше грамадна кукла — за младоженците.