Равноденствие

— Дори не подозираш, нали, Лора?

— Какво да подозирам? — изсъска тя. — За какво говориш, по дяволите?

— Как за какво? За това коя е последната жертва, разбира се — отвърна той с усмивка.

Трябваха й няколко секунди да осъзнае какво й казва.

— Виждам, че вече разбираш — каза той студено. — Дъщеря ти ще бъде убита след… — той си погледна часовника — около четиридесет и пет минути. После Джулиъс ще вземе черния й дроб и ще го донесе тук.

Кръвта се смръзна в жилите й. Сякаш я обля ледена вълна. До нея Филип се дърпаше яростно, опитваше се да се освободи от пентаграмата.

— Спокойно, господин Бейнбридж, знам какво ще ми кажете — рече тихо Лайтман. — Че няма да ми се размине, нали? Но кой ще ме спре? Мънро ли? Та той си няма и представа.

Лора беше обзета от ужас. Представяше си как Джо е сама в къщата в Удсток, а безмилостният Джулиъс Спенсър се промъква през задния вход. Филип седеше до нея със затворени очи и здраво стиснати устни. Беше страшно пребледнял.

— Сигурно се чудите как Мънро не е разбрал, че Джо е последната ми жертва. Прав ли съм?

Никой не отговори на въпроса, но и Лайтман сякаш не очакваше отговор, затова направо продължи:

— Макар нашият главен инспектор да е пословично тъп, този път вината не беше изцяло негова. Нали се сещате, че Джо… мога ли да я наричам така? Та значи Джо е използвала името на втория си баща, Нюкъм. Както знаеш, Лора, тя се подписва така във всички официални документи, следователно това е името, което фигурира и в университетското й досие. Него е използвала и при психологичните тестове. Как мислиш, че Мънро би се сетил за това?

Бриджис въздъхна нарочно дълбоко и Лайтман отново насочи вниманието си към него.

— Както вече казах, професоре, губите си времето — рече младият мъж.

Лайтман отново насочи пистолета към него. Ръката му трепереше и Лора изведнъж си спомни какво й беше казал в кабинета си в Бодлеанската библиотека преди седмица. Спомни си странното устройство, което беше използвал, за да облекчи болките от артрита. Но сега не можеше да направи нищо. Ръцете й бяха така здраво стегнати, че едва усещаше пръстите си.

Лайтман премести пистолета в лявата си ръка, а дясната спусна надолу, тръскаше я, сякаш искаше да се освободи от някаква болка.

— Знаеш ли, Малкъм — каза с леко потрепващ глас. — Започна да ми омръзва да повтаряш все едно и също.

И отново насочи пистолета в челото на Бриджис. После бавно, едва ли не чувствено, прокара студения метал по лицето на младия мъж. По кожата му оставаха бели следи.

— Колко крехки създания сме, нали? — прошепна Лайтман.

Бавно стигна с пистолета до една точка на няколко сантиметра над гърдите на жертвата си и го прокара първо по лявата, а после и по дясната му ръка. След това го насочи към слабините му и ги запобутва с дулото. Все така бавно прокара оръжието първо по десния крак на пленника, после и по левия. Стигна до коляното и спря за миг. Сякаш изучаваше крака на Бриджис, леко килнал глава на една страна, замислен.

— Толкова сме крехки.

После погледна Малкъм Бриджис в очите и стреля.