Кенилуърт [bg]
- Автор: Скотт Вальтер
- Язык: болгарский
- Переводчик: Красимира Тодорова
- Жанр: Исторические приключения
Электронная книга - «Кенилуърт [bg]». Краткое содержание книги:
С тези редове, писани преди почти сто и петдесет години, великият руски критик В. Г. Белински пламенно утвърждава мястото па Уолтър Скот (15. VIII. 1771 — 21. IX. 1832) и на създадения от него исторически роман в тогавашната европейска литература. Днес историческият роман, получил достатъчно широко разпространение и достатъчно високо признание, вече не се нуждае от защита. Правото на литературата да пресъздава исторически събития, като изхожда от собствените си принципи, не се оспорва. Но това свое право тя дължи в извънредно голяма степен на „автора на «Уейвърли»“, както се е подписвал Скот под редица свои произведения, появили се на бял свят след шумния успех на знаменития роман.
Преди да се отдаде изцяло на „историческата проза“, Уолтър Скот, син на шотландски юрист и сам започнал трудовия си път като адвокат и съдебен секретар, се утвърждава като изтъкнат поет, автор на балади и поеми с подчертано романтически характер, силно повлияни от шотландското фолклорно творчество, като автор и на редица литературно-критически и исторически трудове, като авторитетен и редовен сътрудник на периодичния литературен печат. Сюжетите на повечето от поемите на Скот от този начален период на неговото литературно творчество са почерпани от средновековието. Необичайното, тайнственото, страшното са техен неизменен белег.
По-късно, когато създава поредицата от забележителни исторически романи след „Уейвърли“, които му донасят световна известност и признание: „Айвънхоу“, „Кенилуърт“, „Куентин Дъруърд“, „Удсток“, „Красивото момиче от Пърт“ и др., Уолтър Скот също използува теми и сюжети от средновековната действителност, но вече с една съществена отлика в подхода към историческия материал. Без да се отказва от екзотичното, от тайнственото и необикновеното. Скот съсредоточава вниманието си преди всичко върху значителни социално-исторически конфликти, стреми се да проникне дълбоко в социалната, в класовата същност на историческите събития, които описва, отнася се с разбиране и съчувствие към съдбата на народа. Тези елементи на реализъм в изображението на събития и герои стават определящи черти на най-добрите исторически романи на Уолтър Скот, които оказват огромно влияние върху развитието на английската и европейската литература и по-специално върху развитието на историческия роман.
„Кенилуърт“ е тъкмо едно от тези значителни произведения на Скот, които дават достатъчно точна представа за творческия почерк на писателя, за последователното прилагане на принципа на историческия подход към описваните събития. Действието на романа се разгъва в два пласта. Историческият подход, за който стана дума, се изразява преди всичко в реалистичното, придържащо се близо до фактите описание на нравите и взаимоотношенията в английския двор по времето на кралица Елизабет. Дворцовите конфликти и интриги, безмилостната борба за влияние и за спечелване на благоразположението на кралицата, каквато е борбата между лорд Съсекс и граф Лестър, са пресъздадени правдиво и убедително. Плод на тези конфликти и интриги е и смъртта на една от героините на романа, Еми Робсарт, чийто брак с могъщия фаворит на кралицата граф Лестър е бил пречка за неговата политическа кариера.
Наред с този, да го наречем исторически пласт, в „Кенилуърт“ има и други сюжетни линии, свързани с усилията на младия Тресилиан да спаси Еми Робсарт, да предотврати зловещите замисли на хората от обкръжението на граф Лестър, начело с неговия щалмайстор Ричард Варни. В разгъването на тези сюжетни линии Уолтър Скот дава пълна свобода на своето неизтощимо въображение. Майстор на занимателната интрига, той изгражда живо, динамично действие с все по-нарастващо напрежение, редувайки епизод след епизод, изпълнени с неочаквани обрати, със сложни ходове на героите, въвлечени в една безкомпромисна борба. Така двете основни достойнства на романа — верността към историческите факти и занимателността — взаимно се допълват и обогатяват, и правят от „Кенилуърт“ привлекателно четиво за съвременния читател.
Двамата джентълмени седяха на две сложени една до друга скамейки, почти в еднакви пози. Те гледаха мълчаливо отсрещната стена, потънали в мислите си. От погледа на по-възрастния можеше да се разбере, че той вижда пред себе си единствено стена на старинна зала с окачени по нея плащове, еленови рога, щитове, части от доспехи, алебарди и други характерни за времето предмети, с каквито са се украсявали подобни помещения. В очите на младия се съзираха криволиците на неговото въображение. Той се бе унесъл в мечти и празното пространство между него и стената сякаш бе театрален подиум, върху който фантазията му бе разположила своите dramatis personae98 и разиграваше сцени, твърде далечни от онези, които будното му съзнание би могло да му предложи.
При влизането на Тресилиан двамата се пробудиха от унеса си и го поздравиха възторжено и сърдечно, особено по-младият.
— Добре дошъл, Тресилиан! — рече младежът. — Твоята философия те откъсна от нас, когато този дом предлагаше възможности за удовлетворение на честолюбиви амбиции, но тя е благородна философия, щом те връща тогава, когато тук можеш да споделиш само опасности и беди.
— Нима милордът е толкова зле? — попита Тресилиан.
— Страхуваме се от най-лошото — отговори по-възрастният джентълмен — и подозираме, че са употребени най-подли средства.
— Какво говорите! — възкликна Тресилиан. — Лорд Лестър е честен човек.
— За какво са му тогава такива слуги, с каквито се е заобиколил? — възрази младежът. — Дори и да е честен, оня, който призовава дявола, носи отговорност за неговите пакости.
— А нима само вие двамата сте тук край милорда, приятели, след като положението му е толкова тежко? — попита Тресилиан.
— Не, не — отговори по-възрастният, — тук са и Трейси, и Маркъм, и неколцина други, но стоим на пост по двама. Някои са много уморени и спят горе на галерията.
— Други пък — продължи младежът — отидоха на пристанището в Детфорд, за да потърсят някой стар кораб и да го купят е малкото пари, които все още са им останали. Щом всичко тука свърши, ще положим нашия благороден лорд във влажния гроб, ще отмъстим, ако ни се удаде възможност, на ония, които ускориха смъртта му, и ще отплуваме за Индия с натежали сърца и олекнали кесии.
— Възможно е и аз да направя същото, щом уредя една работа в двора — рече Тресилиан.
— Ти имаш работа в двора! — възкликнаха и двамата едновременно. — И ще заминеш за Индия!
— Но как така, Тресилиан — изрази учудването си младежът, — нали си сгоден и защитен от ония удари на съдбата, които гонят хората в открито море, докато лодката им всъщност се стреми да се приюти в пристанището? Какво стана с прекрасната Индамира99, която по красота и вярност може да се сравни само с моята Аморета100?
— Не говори за нея! — прошепна тихо Тресилиан и обърна глава настрани.
— Ето каква била работата! — каза младежът и с приятелско съчувствие хвана ръката му. — Не се страхувай, няма да човъркам прясната рана. И все пак това е изненадваща и тъжна новина. Нима никой от нашите добри и весели приятели няма да избегне корабокрушението в тази неочаквана буря, загубвайки и богатство, и щастие? Аз мислех, че поне ти, драги ми Едмънд, си се прислонил в пристанището. Наистина прав е моят приятел и твой едноименник, когато казва:
98
Действуващи лица в пиеса (лат.).
99
Индамира, или по-точно Индамора — героиня от трагедия на Драйдън.
100
Красивата фея от поемата на Спенсър „Кралицата на феите“.