Аз съм номер четири

Скачам, хващам се за ръба на пода и се издърпвам нагоре. Огънят се е разпрострял до другата страна на къщата. Тя и кучетата ми се падат някъде отдясно. Влизам със скок в коридора и проверявам стаите. Снимките по стените са изгорели в рамките си, не са нищо повече от почернели силуети, залепнали за стената. Тогава кракът ми пропада през пода, дъхът ми секва от изненада и аз вдишвам. Пушек и огън нахлуват в дробовете ми. Закашлям се. Покривам устата си с ръка, но това не помага особено. Димът и огънят прогарят дробовете ми. Падам на коляно и кашлям, задъхвайки се. Но яростта се надига в мен и аз отново се изправям, приведен напред, стиснал зъби, решен.

И тогава ги откривам. Те са в последната стая отляво. Сара крещи ПОМОЩ! Кучетата скимтят и лаят. Отварям вратата с ритник и тя полита, изкъртена от пантите си. Заварвам ги тримата скупчени в най-отдалечения ъгъл, до който са успели да се доберат. Сара ме вижда и изкрещява името ми, тръгва да се изправя. Правя й знак да не мърда от мястото си и в момента, в който стъпвам в стаята, една огромна пламтяща носеща греда пада между нас. Вдигам ръка, запращам я нагоре и тя потрошава каквото е останало от покрива. Сара изглежда объркана от току-що видяното. Скачам към нея, покривайки шест метра наведнъж, и минавам право през пламъците, без това да ми се отрази въобще. Кучетата са в краката й. Бутам булдога в ръцете й, а аз вдигам ретривъра. С другата си ръка й помагам да се изправи.

— Ти дойде! — казва тя.

— Никой и нищо няма да те нарани, докато съм жив — отвръщам й аз.

Още една огромна греда пада и разбива част от пода, приземявайки се в кухнята под нас. Трябва да се измъкнем от задната част на къщата, така че никой да не види мен или това, което смятам, че ще трябва да направя. Здраво държа Сара от едната си страна, а кучето — пред гърдите си. Правим две крачки и скачаме над пламтящата бездна, получила се след пропадането на гредата. Щом тръгваме по коридора, силна експлозия, идваща отдолу, събаря по-голямата му част. Коридорът го няма; там, където беше, има само стена и прозорец, а пламъците вече са ги налазили. Единственият ни шанс е през прозореца. Сара отново крещи, вкопчена в ръката ми, а ноктите на куче го се впиват в гърдите ми. Вдигам ръка към прозореца, втренчвам се в него, фокусирам се — той изгърмява от рамката си и ни оставя отвора, който ни трябва. Поглеждам Сара и я придърпвам здраво до себе си.