Прокълната нощ

Стомахът ù се сви. Звукът ставаше твърде ясен. Писъци. Изпълнени с болка, агонизиращи писъци. Беше чула това мъчително страдание само веднъж преди и ù беше достатъчно.

– Мадокс – ахна тя. Не отново!

Тя беше вече толкова близо, че можеше да разпознае дълбокия тембър на гласа му. Чуваше и другия глас, който понякога се промъкваше – и двата бяха отчаяни и разбити. Прииска ù се да повърне. Искаше да побърза. Едва не изтича пред пазача си, но се задържа, уплашена той да не се пресегне да я спре.

– Побързай, Торин! Моля те, побързай! Трябва да му помогна. Трябва да ги спрем.

– Тук вътре! – каза той, отвори една врата и отстъпи. Тя се втурна в стаята, като вече търсеше Мадокс. Видя антикварен сандък, меча кожа и легло с балдахин, но Мадокс не беше там. Объркана и със засилваща се тревога, тя се завъртя наоколо.

– Къде е той? – Тя трябваше да стигне до него. Нямаше значение какво ù беше направил или какво чувстваше към нея.

Не трябваше да страда така.

– Не се тревожи за Мадокс! Знаеш, че ще бъде добре. Тревожи се за себе си! Щяха да те отведат в града, а не можех да им позволя. Мадокс щеше да ни убие всички в леглата ни. Така че, заради моя живот, ако не заради твоя, бъди тиха! Те нямат много време да те търсят. Дръж се добре и може да оцелееш! – и той тихо затвори вратата в лицето ù.

Чу се прещракване, когато ключът се превъртя.

Ужас, страх и несигурност се бореха за надмощие в нея. Тя не знаеше дали Торин казва истината, а и не я интересуваше. Трябваше да стигне до Мадокс. Още един писък разцепи въздуха и сякаш премина през мазилката и се вряза в Ашлин.

Сълзи опариха очите ù. Тя изтича до вратата и се опита да завърти бравата с трепереща ръка. Не поддаде. Проклятие! Тя щеше да е тиха, но нямаше да стои в тази стая.

Ашлин се завъртя и отново проучи помещението, опитвайки се да го види с очите на крадец. Прах покриваше всичко, сякаш стаята е била забравена от години. Нямаше и украшения. Нищо, което да използва, за да разбие ключалката.

Тя отиде до прозореца и дръпна завесите. Пред нея се разкри гледка на планината – бяла и величествена. Един балкон водеше… тя погледна и ахна. Надолу, надолу, надолу. „Ами ако паднеш.“ Слава Богу, двойният прозорец се отвори лесно. Не обърна внимание на внезапния вихър на леден въздух и надзърна надясно, после наляво. На няколко стъпки имаше друг балкон.

Мадокс изкрещя силно и дълго.

С потящи се длани тя изтича до леглото. Тя вече имаше идея. Опасна идея. Глупава идея. „Единствената идея“ – промърмори тя, издърпвайки покривките и чаршафите от леглото.

Носът и устата ù се изпълниха с прах, но тя не забави движенията си. Завърза края на чаршафа за единия край на юргана.

– Правили са го във филмите. Ще се справиш. – Може би. Актьорите имаха мрежи и каскадьори. Тя нямаше.

Още един крясък.

Стомахът ù се бунтуваше, когато се върна до прозореца. Огромната тениска и анцуг не правеха нищо, за да я предпазят от стихията, но тя излезе на балкона без никакво колебание и пое въздух. Камъкът беше леденостуден под босите ù крака, а вятърът хапеше.