Прокълната нощ

Изглеждаше унесена в мисли. Главата ù почиваше върху веригата, която държеше люлката за лоста. Копринената сребриста коса падаше по ръцете ù и галеше палавото ù лице на всеки няколко секунди.

Лушън беше поразен от почти неумолимия порив да я вземе в ръцете си и просто да я държи.

Дали някоя жена е изглеждала някога толкова уязвима? Дали някоя жена е изглеждала толкова самотна, докато ближе една от близалките, които е купила? Близалка, която можеше да открадне, но беше избрала да плати. Странно. Той би очаквал точно обратното от Анархия.

Розовият връх на езика ù се стрелна навън, обикаляйки розовата близалка. Коремът му се стегна в отговор. „Не. Никакви такива!“ Но заповедта не можа да намали желанието му.

Колкото и време да отнеме, каквото и да се наложи да направиш, но ми донеси тялото ù! – беше казал Кронос. – Или всички, които обичаш, ще страдат…

Лушън усети искра на гняв да минава през него, но бързо я стъпка. Без гняв. Без емоции. Той беше Смърт. Точно сега нямаше друга цел. Емоциите само щяха да го затруднят.

Колкото и време да отнеме… Гласът на Кронос отново отекна в ума му.

За миг, само за миг, Лушън се забавлява с възможността тази задача да му отнеме много време. Цяла вечност. „Знаеш какво става, когато се колебаеш. Този, който е предопределен да умре, страда от много по-лоша съдба, отколкото първоначално е предвидено.“

Той решително пристъпи напред. Под ботушите му изскърца чакъл и Аня повдигна рязко главата си. Погледите им моментално се срещнаха. Кристалните ù очи се разшириха, изпълнени с толкова наситена страст и с такъв копнеж, че сякаш го призоваваха.