Споделен живот

— Уредихте ли го?

— Да. Но никога повече няма да направя нещо подобно. И не съм свършил с теб.

Отправям се към задната част на участъка, където са килиите.

Джес Фицджералд лежи по гръб на металното легло с ръка, прехвърлена над очите. За миг оставам извън килията му.

— Знаеш ли, ти си най-добрият аргумент за съществуването на естествения подбор, за който се сещам.

Той сяда на леглото.

— Ти кой си, по дяволите?

— Твоята фея кръстница. Ти, тъпо малко лайно, осъзнаваш ли, че си откраднал хъмвито на съдия?

— Добре де, откъде да знам на кого е колата?

— Може би заради специалния номер30, на който пише „ВСИЧКИ ДА СТАНАТ“? — питам. — Аз съм адвокат. Сестра ти ме помоли да те представлявам. Противно на здравия разум, се съгласих.

— Без майтап? Можеш ли да ме измъкнеш оттук?

— Ще те пуснат под гаранция. Трябва да им дадеш шофьорската си книжка и да се съгласиш да живееш у вас, което така или иначе правиш, та не би трябвало да е проблем.

Джес обмисля чутото.

— Трябва ли да им дам колата си?

— Не.

Буквално виждам как щрака мозъкът му. На хлапак като Джес не му пука дали има или не хартийката, която му позволява да шофира — не и при положение, че разполага с бричката си.

— Тогава супер — възкликва.

Правя знак на полицай, който чака наблизо, и той отключва килията, за да излезе Джес. Двамата се отправяме към чакалнята. Висок е колкото мен, но не е завършил с окончателното си превръщане в мъж. Завиваме по коридора и лицето му грейва. За миг си помислям, че е възможно и да успее да изкупи грешките си, че може би обича Ана достатъчно, за да й бъде съюзник.

Но той не обръща никакво внимание на сестра си. Вместо това се приближава към Джулия.

— Здрасти. Притеснихте ли се за мен?

В този миг искам да го заключа обратно в килията. След като го убия.

— Разкарай се — въздъхва Джулия. — Хайде, Ана. Да си потърсим нещо за хапване.

Джес поглежда към нея.

— Страхотно. Умирам от глад.

— Не ти — отсичам. — С теб отиваме в съда.