Споделен живот
- Автор: Пико Джоди
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Год: Ентусиаст
- ISBN: 978-954-8657-87-7
- Переводчик: Мариана Христова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Споделен живот». Краткое содержание книги:
Една житейска драма, която може да сполети всеки. Как ще постъпите, ако сте на мястото на майката, на бащата, на Ана, на Кейт, на адвоката, на съдията?… Джоди Пико, сама изправяла се пред подобна дилема, търси отговори на невъзможни въпроси. Поставя ги и на читателя, изпитва неговите чувства, предизвиква откровеността му, завладява мислите му и създава роман, който разтърсва, но и пречиства човешкото у всеки от нас.
— Защото трансплантацията включва сериозна операция на другата й дъщеря — изтъквам. — А да изложи здравето на Ана на риск с процедура, която не й е нужна, ми се струва доста нехайно от страна на майка й.
Джулия неочаквано спира пред малка колиба с ръчно изрисуван надпис „Луиджи Равиоли“. Сградата ми прилича на място, което умишлено държат затъмнено, за да не се виждат плъховете.
— Наблизо няма ли „Старбък“? — питам точно когато огромен плешив мъж в бяла престилка отваря вратата и едва не поваля Джулия на земята.
— Изобела! — провиква се и я целува по двете бузи.
— Не, чичо Луиджи, Джулия е.
— Джулия? — отдръпва се назад и се намръщва. — Сигурна ли си? Трябва да се подстрижеш или нещо друго, за да ви различаваме.
— Преди, когато косата ми беше къса, не спираше да мърмориш.
— Мърморех за косата ти, защото беше розова — пояснява и поглежда към мен. — Гладни ли сте?
— Надявахме се да пийнем кафе и да си намерим някоя тиха маса.
Той се ухилва.
— Тиха маса?
Джулия въздъхва.
— Не от тези тихи маси.
— Добре, добре, всичко е голяма тайна. Влизайте, ще ви сложа в стаята отзад — поглежда надолу към Съдия. — Кучето остава тук.
— Кучето идва с мен — отвръщам.
— Не и в моя ресторант — настоява Луиджи.
— Куче помощник е, не може да остане отвън.
Луиджи се навежда само на няколко сантиметра от лицето ми.
— Сляп ли си?
— Цветна слепота — отвръщам. — Той ми съобщава кога светлините на светофарите се сменят.
Устата на чичото на Джулия се подвива в крайчетата.
— Днес всички се правят на много умни — подчертава и тръгва пред нас.
Седмици наред майка ми се опитваше да разбере кое е гаджето ми.
— Битси е, нали — онази, с която се запознахме на Мартас Винярд? О, не, почакай, не е дъщерята на Шийла, червенокосата, нали така?
Отново и отново й повтарях, че не я познава, но всъщност имах предвид, че Джулия не е момиче, чието съществуване тя ще признае.
— Знам кое е правилно за Ана — казва ми Джулия, — но не съм убедена, че е достатъчно зряла за самостоятелни решения.
Вземам си още една хапка антипасто.
— Ако смяташ, че е била права да подаде молбата, къде тогава е конфликтът?
— Чувството за отговорност — отвръща сухо Джулия. — Да ти обясня ли какво означава?
— Знаеш ли, не е учтиво да оголваш нокти на обедната маса.
— В момента всеки път, щом майка й я притисне, тя отстъпва. Всеки път, когато се случи нещо с Кейт, отстъпва. И независимо какво сама си мисли по въпроса на какво е способна, никога досега не е вземала решение от такава величина, като се има предвид какви ще са последствията за сестра й.
— Ами ако ти кажа, че когато дойде изслушването, вече ще е способна да вземе това решение?
Джулия ме поглежда.
— Откъде си толкова сигурен, че ще стане така?
— Винаги съм сигурен в себе си.
Тя си боцна маслина от подноса помежду ни.
— Да — съгласява се тихо, — спомням си.
Джулия навярно е имала своите подозрения, но не й казах за родителите си, за къщата ни. Докато пътувахме през Нюпорт в джипа ми, спрях на алеята на огромна тухлена къща.
— Камбъл — промълви тя, — сигурно се шегуваш.
Заобиколих кръга на алеята и завих от другата страна.
— Аз, шегувам се.
Така, когато спрях пред къщата две пресечки по-надолу, в разлят джорджиански стил с редици букове от двете страни и склон, който се спускаше към залива, сградата не изглеждаше толкова внушителна. Поне беше по-малка от първата.
Джулия поклати глава.
— Родителите ти ще ми хвърлят само един поглед и ще ни разделят с железен лост.
— Ще се влюбят в теб — уверих я. Това беше първата ми лъжа пред нея, но не и последната.
Джулия се навежда под масата с чиния макарони.
— Заповядай, Съдия — казва му. — И така, какво прави кучето?
— Превежда на испаноговорящите ми клиенти.
— Наистина ли?
Ухилвам й се.
— Наистина.
Тя се навежда напред и очите й се присвиват.