Ананасов компот за прекрасната дама (Войн@ и Мiр)
- Автор: Пелевин Виктор Олегович
- Язык: болгарский
- Переводчик: Магдалена Куцарова
- Жанр: Контркультура
Электронная книга - «Ананасов компот за прекрасната дама (Войн@ и Мiр)». Краткое содержание книги:
След минута или две немислие на Олег взе да му се струва, че фокусът на зрението му се измества и той започва да вижда събитията отстрани. Не можеше да разбере как е възможно това, след като е все така залепен за стената. Но после осъзна, че стената, леглото и лампата вече са изчезнали някъде.
14
Олег видя пред себе си безкрайно черно-синьо пространство. Лъч светлина пронизваше тъмнината и се разбиваше в триъгълна жива вълна. В сянката на тази вълна висеше безсъзнателното му тяло.
Веднага стана ясно, че това разположение на триъгълното крило и на тялото му не е случайно и че светлината не стига до него, защото той е скрит зад триъгълното същество. Светлината знаеше само за триъгълника, върху който падаше. За нея този триъгълник беше всъщност Олег.
Изясни се и друго: мислите му бяха необходими на триъгълното същество, за да може то с тяхна помощ да привлече светлината и да я пропусне през себе си, като именно в резултат на това възникваха мислите. Съществото се хранеше със светлина, а самият Олег беше нещо като невидима стръв, на която тази светлина се хващаше. Самото му тяло също беше мисъл, само че много дълга и способна да поражда други мисли.
Впрочем хващането на стръв беше неподходящо сравнение — по-скоро триъгълникът го използваше, за да накара светлината да възникне в пространството. Светлината беше любов, милост, състрадание — и триъгълникът я поглъщаше, макар че в крайна сметка състраданието беше предназначено за Олег.
Би могло да се каже, че Олег играеше ролята на противотежест. Това можеше да се нарече и по всевъзможни други начини: блесна, морална необходимост, паметник на незнайния воин и даже отпадък, защото всичките му многобройни мисли бяха всъщност чисто и просто екскременти на триъгълното същество — онова, в което се превръщаше погълнатата от него светлина. Истината не се побираше в нито едно от тези определения, но макар че трудно се поддаваше на формулиране, сама по себе си беше проста.
Целият огромен човешки свят с народите и езиците му беше сложен заплетен помисъл, за чието съществуване се изискваше много, много светлина — и затова Олег беше принуден да мисли цял живот, тъй както кравата дъвче сено или робът на галерата движи веслото си, и всички негови размисли бяха част от една грандиозна мисъл.
Но не можеше да предяви претенции за това към никоя върховна инстанция, защото всъщност извън пределите на самия Олег нямаше нито помисъл, нито инстанция — той съществуваше точно с целта да мисли всичко това, а щом престанеше да го прави (така ставаше, когато тялото умре), мисленият от него свят изчезваше също толкова лесно и естествено, както изчезваше сянката след изключване на осветлението.
Светът, в който Олег беше прекарал целия си живот, в действителност беше сянка. Състоеше се от преработена от триъгълника светлина и приличаше на отработени газове от авиационен двигател, засмукващ в себе си бензин. Светът беше поток от нечистотии, вечен сумрак и тежест на верига, която караше часовника да тиктака, и никъде извън границите му не се знаеше нищо за него. С изчезването си той не нарушаваше никакви равновесия. Светлината ставаше невидима, когато пропадаше озареният от нея свят, и всички въпроси за това какво се случва изчезваха — защото нямаше кой да пита и да отговаря.
Олег осъзна, че вече не вижда тялото си. И тутакси се сети къде се е дянало. От центъра на триъгълника излизаше разклонение, което приличаше на полумесец. Между рогата му тлееше нещо подобно на съзнаващ разряд: точно там се зараждаха всичките му мисли. Тялото никъде не беше изчезнало, просто бе една от тях.
Олег разбра, че между краищата на този полумесец могат да възникнат колкото си поискат такива Олеговци, и всеки от тях ще усеща в себе си същото несъмнено „аз“, което се протяга от тъмнината към светлината, и когато един Олег прецъфти, на негово място тутакси ще се появи друг. И всичките тези непостоянства така или иначе размишляват за причината на съществуването си — някои смятат, че трябва да се молят на триъгълника, други пеят песни за него, трети мислят, че те и той са едно, четвърти го наричат с думата „ум“ и рецитират мантри, за да го успокоят, а пети пишат за него книги — и всичко това е необходимо с едничката цел през триъгълника да преминава колкото може повече възникваща в празнотата светлина.