Ананасов компот за прекрасната дама (Войн@ и Мiр)
- Автор: Пелевин Виктор Олегович
- Язык: болгарский
- Переводчик: Магдалена Куцарова
- Жанр: Контркультура
Электронная книга - «Ананасов компот за прекрасната дама (Войн@ и Мiр)». Краткое содержание книги:
„МЕЖДИНЕН ПЪТ“ — изписа той с пръст върху масата. Както можеше да се очаква, на мръсната дъска не останаха никакви следи.
Олег излезе от интернет кафето и бавно тръгна към къщи.
Вечерта беше прекрасна. От брега тежко боботеше нетрадиционна музика. Показа се седящо на стълбите момиче с червена фланелка — видът му беше много приветлив, със сигурност дължащ се на някакви вещества. После покрай него се изниза едно култово кафене за пушене на трева, някога дървено, а сега облицовано с фаянсови плочки, но все още претендиращо да е ъндърграунд.
По масичките на открито седяха изгорели туристи от Германия, гледаха пухтящите на метър от лицата им индийски самоделни таратайки и се пропиваха от местния колорит. Един прясно подстриган а ла Хитлер с гирлянда от жълти цветя на гърдите явно вече беше успял да посети местен фризьорски салон.
Олег стигна до малка къщурка със странна витиевата архитектура, която най-вероятно беше някогашен португалски параклис — не му се вярваше, че аборигените са могли да вложат толкова труд в една съвсем миниатюрна сграда. На стената й се виждаха няколко графити, включително два рускоезични: традиционното за тази местност „Защо?“, написано със зелен спрей, и богохулното „параклис на неебаната майка“, ситно и черно.
Той се намръщи и си помисли: „Шиваит не би написал такова нещо. Това сигурно е или някой санясин на Ошо, или направо агностик…“. Графитите на други езици не можеха да се прочетат.
Олег се спря в лъча на една улична лампа, вдигна ръце, свити в лактите, и се превърна в свастика с два ампутирани края. Тутакси обаче се уплаши, свали ръце и продължи нататък.
Не беше ясно как вече почти триседмичната сянка, която той отглеждаше в бунгалото си като конопен храст, ще се отнесе към това кривене под уличната лампа.
Изневяра?
Нищо, доброто кривване само укрепва семейството.
10
На другия ден Олег се опита да общува с отражението си в басейна на съседния хотел, но зли и умни индийски деца му попречиха. В резултат на това само се надиша с хлор. Явно още не беше готов за тази практика.
Затова пък след обяд стана нещо необичайно.
Случи се, след като той вече от около час седеше в лъча на фенера и съзерцаваше черния силует на стената. Същевременно се мъчеше да контролира ума си, но целият му контрол се свеждаше до мисълта за такъв контрол, която изплуваше в промеждутъка между други мисли, възникващи неизвестно къде и как, без някой да ги е викал. Кой знае защо, контролиращата инстанция никога не беше нащрек за появата на онова, което трябваше да следи, затова пък през цялото друго време, бодра и звънлива, присъстваше най-очевидно.
Олег си спомни един анекдот от античната история: за лежащия в бъчвата си Диоген и Александър Македонски.
„Какво искаш, кинико?“
„Не ми закривай слънцето.“
Отговор, достоен за остроумна сянка.
Олег си представи Александър в пълно бойно снаряжение, обграден от ореол от слънчева светлина. Гледката, разбира се, беше страховита. Философските диалози с властите би следвало да се филтрират — Диоген извадил късмет, а виж, Архимед го заклали направо над чертежите му. И на Сократ му се наложило да изпие отрова и така и не успял да види кой там се разхожда по междинния път… Кой знае защо, от тази мисъл му призля.
Олег си помисли, че всеки опит за успокояване на ума, предприет от самия ум, прилича на желанието на сянката да махне предмета, който й закрива слънцето. После му хрумна, че пространството на мислите е едноизмерно, защото мислите винаги изникват една подир друга като следвани една от друга отсечки от права. Клин клин избива, затова, докато се мъчат да контролират ума си, хората се молят или рецитират мантри…
Той се сети за мантрите, машинално занарежда „ом намах шивая“ и след няколко минути забеляза, че както винаги без особен проблем мисли отвъд свещеното мърморене: мантрата започна да се повтаря механично и Олег можеше да не й обръща внимание, все едно е бръмчащ хладилник или музика от радио в съседна стая.
В съзнанието му присъстваха и други едва забележими мислошлейфове, които като че ли мислеха сами себе си, без да изискват от него нито внимание, нито дори участие. Но и те се виждаха последователно: за да осъзнае някой от тях, трябваше да престане да забелязва останалите.