Ананасов компот за прекрасната дама (Войн@ и Мiр)
- Автор: Пелевин Виктор Олегович
- Язык: болгарский
- Переводчик: Магдалена Куцарова
- Жанр: Контркультура
Электронная книга - «Ананасов компот за прекрасната дама (Войн@ и Мiр)». Краткое содержание книги:
— Главата боли ли ви? — попита житената питка.
— Боли ме — отговори младежът. — С какво ме фраснахте?
— С травматичен пистолет. За късмет бяхте с шапка. Костта е цяла, проверих. Но дълго ще имате цицина.
— Аз се казвам Борис — каза вързаният.
— Приятно ми е — с ясно доловим сарказъм отвърна житената питка. — Аз съм Аристотел Фьодорович. А това — тя посочи безучастната жена — е Румал Мусаевна.
Борис се усмихна на Румал Мусаевна като на стара позната.
— Развържете ме — помоли той.
— Точно това пък ми се струва преждевременно.
Борис се усмихна тъжно.
— Като че ли ми нямате доверие.
— Че защо ще го имаме след всичко, което предизвикахте?
Младежът изгледа втренчено Аристотел Фьодорович и изведнъж произнесе странна скоропоговорка на неизвестен език, в която от познатите на руския слух съзвучия можеше да се долови само нещо като „калина-малина“, или може би „калита-малита“.
Аристотел Фьодорович се намръщи и двамата с Румал Мусаевна се спогледаха.
— Повикай полиция, Аристотел — за пръв път наруши мълчанието си жената. — И „Бърза помощ“.
Борис пребледня.
— Каква полиция пък сега? Може и да не съм го произнесъл съвсем вярно, никога не съм чувал как се изговаря правилно. Трябваше да уча всичко сам, от книгите. Нямах наставник. Но сега, надявам се, ще имам?
— Борис, вие говорите с някакви загадки — рече Аристотел Фьодорович. — Уж сте приличен младеж, но като че ли сте… ъ-ъ-ъ… развълнуван от нещо. Може би ще се успокоите и ще ни разкажете какво ви води насам?
— На драго сърце — отговори Борис, — на драго сърце. Само че разказът ще е дълъг.
Аристотел Фьодорович и спътницата му отново се спогледаха. Тя сви рамене.
— Е, какво пък — каза той, — няма закъде да бързаме, ще ви изслушаме. Само да вземем да направим чай…
Румал Мусаевна отиде до кухничката и включи електрическия чайник. Аристотел Фьодорович взе един стол, сложи го срещу Борис с облегалката напред, възседна стола като конче, скръсти ръце върху облегалката и подпря на тях брадичка. Кой знае защо, сега той вече не приличаше на житена питка, а наподобяваше уморен следовател с добри качества като човек, но принуден поради недостиг на кадри да работи веднъж като добър, друг път като лош.
— Е — каза той, — давайте.
Борис затвори очи и известно време стоя така, за да се съсредоточи.
— За да разберете всичко правилно — заговори той, — ще се наложи да започна отдалеч. Ще ви разкажа мъничко за детството си. Без лъжлива скромност ще отбележа, че бях умно дете. А умното дете не мечтае просто да стане еди-кой си, когато порасне. То придава на тази своя мечта особен, недетски статут, ако схващате за какво говоря. Разбира, че всички дечица си мечтаят за разни глупости и щом пораснат, забравят за тях. Но то се смята за различно и държи на мечтата си по съвсем друг начин…
— Борис — каза Аристотел Фьодорович, — давайте без психологически отклонения. Строго по темата.
— Щом желаете. И така, господа, още като дете аз си мечтаех да стана адепт на чистото зло.
— Олеле! — уплашено плесна с ръце стоящата до чайника Румал Мусаевна. — И как така сте стигнали до това?
— Знаете ли — отговори Борис, — не мога да ви посоча точната причина. Филми, книги, компютърни игри — семето може да се корени някъде там. А може пък и да е останало от минал живот. Няма значение. Важното е, че аз от самото начало знаех, че тъкмо това е съдбата ми. Само че много добре разбирах — такива начинаещи магистри на мрака из града с лопата да ги ринеш. Ясно беше, че е наложително да се отличавам по нещо от тях… На първо място, разбира се, трябваше да забравя всички ролеви модели, представени на пазара. Особено във филмите. Сещате се, онези некадърници с черни шлифери, които пропадат в пурпурната бездна точно в момента, когато зрителите в залата доизяждат последния пакет пуканки. Пошли еснафи, които за малко пари чупят стойки пред камерата. Даже като дете ми беше ясно — те само принизяват злото и следователно служат на доброто…
— Извинете — намеси се Аристотел Фьодорович, — а какво са според вас доброто и злото?
Борис кимна.
— Право в целта. Точно този въпрос изникна в целия си ръст и пред мен. Разбира се, първата ми работа беше да прочета всички възможни обяснения в разните там справочници и енциклопедии. Те бяха трудноразбираеми и най-малкото двусмислени. Едни смятаха, че доброто и злото са религиозни и трансцендентни понятия. Други ги извеждаха от съвкупния човешки опит. Трети — от класовия интерес. Накрая стигнах до извода, че става дума за нещо подобно на правилата за безопасност на движението по пътищата. Доброто е тяхното спазване, злото — нарушаването им, но не какво да е, а бляскаво. Нещо като изпреварване в отсрещното платно с включени специални сигнали. По това се отличава злото с главна буква „З“ от мизерната свинщина.