Пайнс [Живи или мъртви]

—       До съживяването на персонала подземният склад, спалните отделения, наблюдателният център, буквално всеки квадратен сантиметър от комплекса е бил във вакуум. Не било идеалното решение и сме изгубили част от материалите, но са се запазили достатъчно да възстановим инфраструктурата на Уейуърд Пайнс, който бил напълно заличен от времето и стихиите. Влажността на въздуха в пещерната система е минимална и тъй като успяхме да унищожим почти стопроцентово бактериите, това се оказа почти толкова ефективно, колкото и забавянето на жизнените функции.

—       Значи градчето е напълно самозадоволяващо се?

—       Да, Уейуърд Пайнс функционира като амишко село или прединдустриално общество. И както сам видя, имаме предостатъчно суровини, за да поддържаме града.

—       Видях крави. Да не би да сте направили суспензорни камери и за добитък?

—       Не, просто поставихме в стаза малко ембриони. След това ги развихме в изкуствени утроби.

—       В две и дванайсета няма такива неща.

—       Но имаше през две и трийсета.

—       Къде е Пилчър сега?

Дженкинс се ухили.

—       Ти ли си Пилчър? — попита Итън.

— Колегите ти Кейт Хюсън и Бил Евънс се опитваха да ме открият, когато изчезнаха в Уейуърд Пайнс. Част от бизнеса ми беше попаднала в полезрението на Сикрет Сървис. Именно затова сега си тук.

— Отвлякъл си федерални агенти? И си ги затворил?

— Да.

—       Както и много други…

—       Като изключим моя внимателно подбран и екстравагантно добре платен екип, едва ли бих могъл да разчитам на много доброволци за начинание от подобно естество.

—       И затова си отвличал хората, дошли в Уейуърд Пайнс.

—       Някои идваха в града и ги вземах там. Други издирвах.

—       Колко общо?

—       Шестстотин и петдесет в рамките на петдесет години.

—       Ти си психопат.

Пилчър като че ли се замисли върху обвинението. Хладните му тъмни очи бяха изпитателни и вглъбени. Итън за първи път се вгледа в лицето на този човек и осъзна, че бръснатата глава и добрата кожа скриват възрастта му. Пилчър беше в началото на шейсетте си години, ако не и по-стар. Досега Итън беше смятал изключително прецизния му, овладян начин на говорене за ефектен трик, но сега виждаше какво е той в действителност — ясно доказателство за огромен интелект. Даде си сметка, че е седнал под балдахина на дъбовете с най-острия ум, който е срещал. В това имаше нещо вълнуващо и същевременно ужасяващо.

—       Аз лично не се виждам по този начин — каза най-накрая Пилчър.

—       Нима? А как тогава?

—       По-скоро като… спасител на нашия вид.