Пайнс [Живи или мъртви]

—       Но те винаги ще се чудят, нали така? Ще се питат как ли е навън? И къде всъщност се намират?

—       Някои го правят, но ние сме приспособим вид. Чрез възпитание повечето започват да приемат средата си, стига тя да не е напълно лишена от надежда.

—       Не вярвам, че приемат, че света го има, щом не им позволявате да го видят.

— Вярваш ли в Бог, Итън?

— Не.

—       Мнозина са вярвали. Приемали са морални кодекси. Създавали са религии. Убивали са в името на богове, които никога не са виждали и чували. А вярваш ли във вселената?

—       Разбира се.

—       О, значи си бил в космоса? Посещавал ли си лично онези далечни галактики?

—       Разбрах.

—       Уейуърд Пайнс е просто един умален свят. Малко градче, което хората никога не напускат. Страхът и вярата в неизвестното още са в сила, но в по-малък мащаб. Границите на света, от който идваш, са космосът и Бог. В Пайнс границите са отвесните скали, които защитават градчето, и загадъчното присъствие в планината, или иначе казано, аз.

—       Ти не си истински психиатър.

—       Нямам формално образование, но се правя на такъв в града. Намирам за добре да печеля доверието на жителите. Да бъда в течение с настроенията в Уейуърд Пайнс. Да окуражавам хората в техните борби и съмнения.

—       Ти накара хората да убият Бевърли.

—       Да.

—       И агент Евънс.

—       Той ме принуди.

—       Накара ги да убият и мен.

— Но ти се измъкна. Доказа се като много по-добър, отколкото предполагах.

—       Създал си култура на насилие.

—       В това няма нищо ново. Виж, когато насилието се превърне в норма, хората се адаптират към нормата. Това не е по-различно от гладиаторските игри, хвърлянето на християни на лъвовете и публичните обесвания в стария Запад. Атмосферата на самоконтрол не е лошо нещо.

—       Но тези хора не са истински свободни.

—       Свободата е типичен конструкт на двайсети век. Нали няма да тръгнеш да ме убеждаваш, че индивидуалната свобода е по-важна от оцеляването на вида ни?

—       Те биха могли да решат сами. В това поне ще има достойнство. Нали точно това ни прави хора?

—       Решението не е тяхно.

—       О, значи е твое?

—       Достойнството е прекрасна концепция, но какво ще стане, ако направят погрешен избор? Като онази първа група. Ако няма вид, който да изповядва подобен идеал, какъв е смисълът?

—       Защо не ме уби?

Пилчър се усмихна, сякаш се радваше, че Итън най-сетне е засегнал темата. Той наклони глава настрани.

— Чуваш ли това?

— Кое?

—       Тишината.

Птиците се бяха смълчали.

Пилчър се надигна с мъка.

Итън също се изправи.

Гората внезапно беше замряла.

Пилчър извади пистолета от колана си.

Вдигна уоки-токито си.

—       Поуп, връщайте се.

—       Разбрано.