Пайнс [Живи или мъртви]

—       Ти си побъркан.

— Зная, че прилича на гора, но всъщност се намираме в средата на Капитол Булевард. Щатският парламент е само на петстотин метра натам през дърветата, макар че ако искаш да откриеш някаква следа от него, ще трябва да копаеш.

— Какво е това? Някакъв номер ли?

—       Казах ти.

Итън сграбчи Дженкинс за яката и го придърпа към себе си.

—       А сега започни да говориш смислено.

— Беше вкаран в състояние на забавени жизнени функции. Видя машините…

— За колко време?

— Итън…

—       За колко време.

Дженкинс замълча и Итън изведнъж осъзна, че нещо в него изобщо не иска да чува отговора.

—       За хиляда осемстотин и четиринайсет години…

Итън пусна яката на Дженкинс.

—       … пет месеца…

Залитна назад.

—       … и единайсет дни.

Итън погледна към руините.

Към небето.

—       Май ще е по-добре да седнеш. Хайде. — Докато Итън сядаше в папратите, Дженкинс погледна към Поуп и Пам. — Ще ни оставите ли малко насаме? Но не се отдалечавайте много.

Двамата се дръпнаха.

Дженкинс седна на земята срещу Итън.

—       Мислите ти препускат — каза той. — Ще опиташ ли да не мислиш за минута и просто да ме изслушаш?

Беше валяло неотдавна — Итън усещаше влажната земя през кафявия униформен панталон, в който го бяха обули.

—       Ще те попитам нещо — рече Дженкинс. — Когато те попитат кое е най-голямото откритие в историята, за какво се сещаш най-напред?

Итън сви рамене.

—       Хайде, кажи ми.

—       Излизането в космоса, теорията на относителността, не знам…

—       Не. Най-голямото откритие в историята на човечеството е предвиждането как човекът ще изчезне.

—       Като вид ли?

—       Именно. През хиляда деветстотин седемдесет и първа един млад генетик на име Дейвид Пилчър направил стряскащо откритие. Имай предвид, че става въпрос за време преди снаждането на РНК и ДНК полиморфизма. Пилчър осъзнал, че човешкият геном, който по същество е цялата ни наследствена информация, програмираща растежа на клетките, се променя и нарушава.

—       От какво?

—       От какво? — Дженкинс се разсмя. — От всичко. От онова, което вече сме сторили на планетата, и от всичко, което ще й сторим през следващите столетия. Измиране на бозайници. Обезлесяване. Загуба на полярен лед. Озонови дупки. Повишени нива на въглероден двуокис в атмосферата. Киселинни дъждове. Мъртви зони в океаните. Неконтролиран лов на риба. Добив на нефт от морското дъно. Войни. Милиард автомобили с бензинов двигател. Ядрени катастрофи — Фукушима, Трий Майл Айлънд, Чернобил. Повече от две хиляди взривени атомни бомби като тестове. Токсични отпадъци. „Ексон-Валдес“. Разливът на нефт в Мексиканския залив от „Бритиш Петролиъм“. Всички отрови, които слагаме всеки ден в храната и водата си. От началото на Индустриалната революция се отнасяме към нашия свят по същия начин, по който рок звездите се отнасят към хотелската си стая. Но ние не сме рок звезди. В светлината на еволюционните сили ние сме слаб, крехък вид. Нашият геном е променлив и ние до такава стенен злоупотребихме с планетата си, че в крайна сметка опорочихме безценнага си ДНК, която ни прави човешки същества.