Warcross

Но точно в този миг нищо от това няма значение. Докато ние с Хидео се мъчехме да откраднем някакво инфо от Рен, Нула също е бил зает — бъгнал е самата арена. Спрял е тока.

В момента охраняемите врати горе на балкона са блокирали и не работят.

Осъзнаването на този факт така ме поразява, че чак ми спира дъхът. Незабавно звъня на Хидео.

— Излизай оттам! — казвам припряно в мига, щом се свързвам. — Животът ти е в опасност! Веднага! Вземи…

Още не съм довършила изречението и виждам как сред балконските места припламва искра. Присветва веднъж, после и втори път и мракът се завръща. Хората в публиката поглеждат озадачено нататък, но аз знам какво трябва да е било това.

Изстрели.

— Хидео? Хидео! — мъча се да се свържа наново, но не успявам. Проклинам всичко и всички и тръгвам опипом през тъмното. Явно НевроЛинк също е бъгнат, защото никой не използва функцията му за нощно виждане или виртуална решетка. Охранителните екипи са извадили фенерчета — тънки лъчи летят из арената и цепят мрака. Разположението им и фотографската ми памет ми помагат да се досетя приблизително кое къде се намира на стадиона. Преди да са успели да дойдат и да ме спрат, зарязвам съотборниците си и хуквам през тъмното. Хората протестират, когато се блъскам в тях или ги настъпвам. Като че минава цяла вечност, докато най-сетне се добирам до стълбите. Прескачам на сляпо по две стъпала наведнъж и в движение се мъча да пратя съобщение на Хидео.

Отговор няма.

Щом стигам втората стълбищна площадка, червени аварийни светлини осветяват арената. Макар и да мъждукат едва-едва, след катранената тъма примижавам срещу тях. Горе мигат охранителни камери. Гласовете на коментаторите звучат възможно най-успокояващо, докато се мъчат да организират публиката. „Внимавайте къде ходите, хора!“ Публиката като че не осъзнава присъствието на въоръжен човек тук.

Стигам до охраняваната ложа точно когато виждам и бодигардовете на Хидео, скупчени в нея. Погледът ми трескаво търси познатото му лице. Едва не припадам от облекчение, щом го забелязвам приведен в ложата, заобиколен от бодигардове и колеги. Изглежда невредим. До него Кен говори припряно на няколко от гардовете с тих сърдит глас.

— Какво стана, по дяволите? — питам трескаво, щом притичвам до него. — Къде е стрелецът?

Кен ме разпознава и ме поглежда мрачно.

— Охранителните камери тук горе въртяха стари кадри. Охраната души наоколо и се мъчи да хване стрелеца.

Съсредоточавам се върху действията на Хидео. Един от бодигардовете му лежи на пода с разкривено лице и стиска рамото си. Ръцете му са изцапани с кръв. Разпознавам го — едната от верните и неизменни сенки на Хидео, които съм виждала да го следват навсякъде. Лицето на Хидео е помръкнало от загриженост, очите му — почернели от онзи дълбок и черен гняв, който видях и в спомена му. Говори тихо нещо на пострадалия, а той клати глава и се мъчи да седне на пода. До него друг бодигард също клати глава, докато слуша какво му говорят в слушалката.