По следите на злото [bg]

— По-добре да тръгваме — каза тя. — Ще закъснеем.

Но когато Трейси се опита да мине покрай него, Тревър пристъпи към нея и препречи пътя й.

— Моля те, недей — каза той.

Тя го погледна озадачено.

— Какво недей?

— Моля те, не влизай в час — отговори Тревър. — Не и днес. Няма да искаш да си в час днес. Повярвай ми.

Трейси не можа да определи какво видя в очите на Тревър, но знаеше, че никога не е виждала такова нещо.

— Отиди си вкъщи. — Тревър направо я умоляваше. — Днес ти си твърде страхотна, за да си на училище.

Трейси не знаеше какво да направи. Краката й сякаш бяха парализирани.

— И моля те, никога не се променяй — добави Тревър. — Не преставай да бъдеш такава, каквато си, каквото и да говорят хората… каквото и да искат. Бъди такава, каквато си. Винаги бъди себе си.

С тези думи той се обърна и влезе в сградата на училището. Тежката му раница беше преметната на лявото рамо.

Трейси застана неподвижно за момент, докато в главата й нахлуваха куп налудничави мисли, но една от тях преобладаваше над другите.

Тя почувства, че дланите й се изпотяват, сърцето й ускорява три пъти ритъма си и че някъде между гърдите и гърлото й се стяга възел. Въздухът около нея се сгъсти и беше невъзможно да диша.

Без да знае откъде намери сили, Трейси изведнъж побягна. Тичаше бързо като вятър, но не към дома си. Тя влезе в училището и хукна като луда по коридора. Отправи се към една от стаите на горните класове, където баща й преподаваше американска история.

Джордж Адамс приключваше с проверката на присъстващите ученици, когато Трейси отвори вратата на класната стая и нахлу вътре като ураган, стряскайки всички, включително баща си.

— Трейси? — попита той и леко наклони глава надолу, за да погледне над очилата си за четене. — Защо не си в час, млада… — И тогава Джордж Адамс забеляза изражението на лицето й — неподправен страх. — Трейси, какво има?

Когато Трейси си пое дъх и точно преди думите да се отронят от устата й, в коридора проехтяха първите изстрели на автоматично оръжие.