![По следите на злото [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/6/8/2/po-sledite-na-zloto-bg-download.jpg)
По следите на злото [bg]
- Автор: (2) Крис Картер
- Серия: Робърт Хънтър #10
- Год: 2019
- Язык: болгарский
- Год: ЕРА
- ISBN: 978-954-389-518-2
- Переводчик: Юлия Чернева
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «По следите на злото [bg]». Краткое содержание книги:
Гарсия никога не беше виждал партньора си такъв, какъвто беше в момента. Ако не го познаваше добре, той би се заклел, че Хънтър изглежда уплашен.
— И кое е то, мамо?
— Да бъдеш такава, каквато си.
Трейси се намръщи.
— Ела, да седнем. — Памела влезе в стаята на Трейси и посочи леглото. — Трейси — каза тя и хвана ръката на дъщеря си, когато седнаха, — едно нещо, което не съзнаваш сега, но съм сигурна, че ще осъзнаеш с времето, е, че много малко хора на тази дадена ни от Бога земя, са такива, каквито искат да бъдат, и правят, каквото искат да правят. Истината е, че за да бъдем такива, каквито сме… наистина да бъдем себе си, изисква смелост, увереност и силен характер. Много хора, наистина много хора, не се обличат така, както искат, не правят косата си, както искат, и не се гримират така, както искат. Повечето хора правят онова, което се очаква от тях, не онова, което искат.
— Очаква се? — попита Трейси.
Майка й кимна.
— Кой очаква?
— Другите хора — отговори Памела. — Родители, приятели, учители, шефове, обществото… — Тя повдигна рамене и се усмихна на Трейси. — Мислех, че много по-късно ще се наложи да водим този разговор. Може би в деня на дипломирането ти, но няма значение, нека го направим сега. — Памела се намести по-удобно на леглото и започна да обяснява: — да бъдеш личност не е толкова лесно, колкото звучи. Докато порастваме, минаваме през различни етапи на живота си, миличка. Понякога възникват нови движения, нови музикални жанрове, нови стилове, нови убеждения и възгледи… нещо, което ни говори по толкова различен начин, че искаме да бъдем част от него, и не всички го разбират. Аз бях хипи на млади години, както и баща ти.
— Не може да бъде!
— Вярно е — потвърди Памела с доволна усмивка. — После ще намеря снимки да ти покажа. Но когато станах част от хипи движението, не само повечето от така наречените ми приятели мразеха начина, по който изглеждах и се обличах, и всичките ме зарязаха, но и родителите ми. Толкова много се възмутиха, че ми казаха, че ако искам да приличам на хипи, тогава трябва да бъда готова и да живея като хипи и да се махна от дома им.
Трейси се ококори от почуда. Не знаеше тези неща.
— Наистина ли? — попита тя. — Казали са ти да се махнеш?
— Аха.
— И ти какво направи?
— Махнах се. Събрах си багажа и хванах пътя. Направих го, защото се чувствах удобно такава, каквато бях тогава. Харесваше ми начинът, по който се обличах. Харесваше ми начинът, по който изглеждах. Харесваха ми принципите и ценностите, които поддържах навремето, и обожавах музиката. Всичко беше толкова… освобождаващо. Бях такава, каквато съм. Бях себе си. И се чувствах добре.
— Но сега не си хипи — каза Трейси. — Съжаляваш ли? Имам предвид, че напусна дома на баба и дядо и че загуби всичките си приятели?
— Нито за секунда — отвърна Памела. — Защото останах вярна на себе си. Правех онова, което исках. Живеех за себе си, не за родителите или за приятелите си… Живеех моя живот за себе си. Но помня, че си мислех, че освен начина, по който изглеждам, нищо друго не се е променило. Бях същият човек. Различна коса, различен грим, различни дрехи, но бях същият човек. Ако само това беше накарало така наречените ми най-добри приятели да решат повече да не ми бъдат приятели, тогава мисля, че не са ми били истински приятели. — Тя се усмихна на дъщеря си. — И благодарение на това че напуснах дома си, се запознах с баща ти. Никога нямаше да срещна някой като татко ти, ако бях останала у дома. — Памела замълча и прокара ръка по косата на Трейси. — Миличка, опитвам се да ти кажа, че да бъдеш такава, каквато си, е най-хубавото нещо, което можеш да направиш… винаги.
Трейси не чу за последен път тези думи. Тогава обаче тя не знаеше, че само след две седмици да бъде такава, каквато е, ще спаси живота й.
57
В онази сутрин Трейси беше отишла пеша на училище, както правеше всеки делничен ден. За да избегне част от обидите, тя изчисляваше времето така, че да стигне до училището само секунди преди да удари звънецът за първия час, но беше невъзможно да ги избегне всичките.
— Откачалката идва! — каза някой, докато Трейси минаваше покрай група момичета.
— Забравила си ковчега си, Мортиша Адамс — извика друга и всички избухнаха в смях.
Трейси не позволяваше закачките да я ядосат, но в онова утро, когато стигна до портите на училището, я спря Тревър Дарнел, много срамежлив и тих деветокласник, който винаги седеше на последния чин, обядваше сам и рядко говореше с някого.
— Здравей — каза той, когато Трейси се приближи до главната сграда на училището. Двамата не бяха разговаряли дотогава.