Дар за бурята [bg]

Лелята остана замислена няколко секунди.

— Не ми се вярва да е така, Амая. Според мен тя наистина го обича. Това, че отначало не е проявила интерес, не значи нищо. Щом го видя, се влюби в него, като всички. Изглежда много корава, но и тя е жена като всяка друга. Знаеш колко страдаше и колко пъти се опитва, но все без резултат. Освен това интересът ѝ не е от вчера, от няколко месеца ме разпитва за него при всяко обаждане. Дори си мисля, че точно затова се обажда. Преди не ми звънеше толкова често, уверявам те.

— На мен никога не се е обаждала.

— Точно това имам предвид. Флора е от хората, които вътрешно се боят да изглеждат човечни. Аз ѝ разказвам за Ибай, за това, колко бързо расте, и тя като че ли искрено се радва.

Амая се замисли и отново си спомни колко се изненада, като видя прекрасната снимка на Ибай още на влизане в луксозния апартамент в Сарауц. Извади бебето от водата и го подаде на лелята, която нежно го уви в огромна хавлия и го сложи на леглото да го доизсуши.

— Флора си е такава, но тя обича детето, повярвай ми, и това не ме учудва: това наше мъниче е много специално.

Амая сипа в шепите си малко бадемово олио и се зае да масажира ходилата и крачетата на малкия, който се отпусна спокойно в ръцете ѝ, вперил в нея красивите си сини очи.

— Забелязала ли си, че Ибай няма нито една луничка? — каза лелята с усмивка.

Амая го отви, за да го види целия, и огледа всеки сантиметър от кожата му. Нито едно петънце, нито едно зачервяване. Обърна го, за да прегледа гърба и естествените гънки — нищо не нарушаваше съвършената бебешка кожа. С мекотата и златистия си цвят тя съществено се различаваше от мраморната на вид кожа на Ан Арбису, просната върху масата на съдебния лекар — този образ изникна отчетливо в съзнанието ѝ заедно с народното поверие, че вещиците нямат нито една луничка по цялото си тяло. После загърна отново бебето, за да не изстине, докато му облече пижамката.

— Лельо — промълви замислено. — Искам да поговоря с теб за нещо.

— Слушам те — отвърна Енграси.

— Не сега — отговори Амая, усмихвайки се на готовността на леля си да откликне винаги когато имаше нужда от нея. — Ще ми се да отделим малко време и да поговорим за древната религия, за това, което видях в гората, за това, което и ти видя.

Енграси се замисли.

— Надявам се, че ще успеем да убедим мъжа ти да ни остави да си побъбрим по женски — каза тя въодушевено. — Радвам се, че искаш да говориш за това. Понякога се притеснявам, че имаш прекалено рационален ум…

Амая я погледна и изкриви очи при тази забележка; после засмяно довърши обличането на Ибай и го вдигна на ръце.

— Нали ме разбираш? Ако държиш съзнанието си отворено, като в детските години, по-лесно ще разбираш живота и по-добре ще преодоляваш дори най-трудните моменти от работата си.

— Да, сещам се за какво говориш. Понякога мисля, че всички тези неща не се отнасят за мен, само че тях явно никак не ги е грижа за това. Непрекъснато ме застигат, като че ли никога няма да се отърва от всичко това.