Раково отделение
- Автор: Солженицын Александр Исаевич
- Год: 1993
- Язык: болгарский
- Год: ИК «Венисон», Перник
- ISBN: 954-8470-01-2
- Переводчик: Георги Миланов
- Жанр: Военная проза
Электронная книга - «Раково отделение». Краткое содержание книги:
А ето сега бе настъпило някакво ново, толкова мътно, нездраво време, че трябваше да се срамува от предишните си, най-добрите си граждански постъпки. И дори да се страхува за самия себе си.
Каква глупост! Правейки равносметка на живота си, Русанов не можеше да се упрекне в страхливост. Не му се бе налагало да се страхува! Може би не бе кой знае какъв храбър човек, но и не можеше да си спомни такъв случай, когато да е бил боязлив. Нямаше основание да се предполага, че би се изплашил и на фронта; просто не го взеха, защото бе нужен като ценен и опитен работник в тила; не можеше да се твърди, че би загубил самообладание по време на бомбардировки или пожар, макар да бяха заминали от К., преди да им се бе удало да бъдат свидетели на ужасния грохот на бомбите; също така той никога не бе се страхувал от правосъдието, защото не бе нарушавал законите и правосъдието винаги го бе защитавало и поддържало. Не го притесняваха и разобличенията от страна на обществеността, защото винаги е била на негова страна. Не бе възможно да се появи и неприятна за Русанов бележка в областния вестник, защото Александър Михалич или Нил Прокофич веднага биха я спрели; а централен вестник не би се занимавал с неговата особа; така че и от пресата не се страхуваше.
Дори прекосявайки Черно море, ни най-малко не се боеше от морската глъбина. А дали се страхуваше от високото, не би могло да се каже, защото не бе поклонник на пълзенето по върхове и скали, а и неговата специалност не бе свързана с построяването на мостове.
Работата, с която в течение на много години — почти двадесет — се занимаваше Русанов, бе свързана с анкетната статистика. Тази длъжност се наричаше по различен начин в отделните учреждения, но същността бе винаги една и съща. Единствено неуките и неинформираните странични хора нямат представа колко тънка и изискваща пълна всеотдайност е тази работа. На определени етапи от жизнения си път всеки човек попълва доста анкети, във всяка една от които има определено число въпроси. Отговорът на един човек на един въпрос на една анкета — това е вече нишка, завинаги опъната от човека в местния център на анкетно-статистическото бюро. По този начин от всеки човек са опънати стотици нишки, които, взети заедно с тези на останалите; са милиони; ако тези нишки биха могли да станат видими, цялото небе би се оказало като в мрежа на паяк, а ако бяха от много здрава материя, и автобусите, и трамваите, и самите хора биха загубили възможността си да се движат, и вятърът не би могъл да издуха по улицата дори и есенните листа; но те са невидими и нематериални, въпреки това човек ги чувства непрекъснато. Работата се състои в това, че така наречените кристални анкети са като абсолютната истина, почти недостижими като идеал. За всеки човек винаги може да се напише нещо отрицателно или подозрително, всеки човек винаги е виновен в нещо или крие някакъв свой порок, ако поведението му се изследва внимателно.
От това непрекъснато и постоянно усещане на невидимите нишки у хората естествено се ражда уважение към лицата, които опъват нишките и водят това безкрайно сложно анкетно дело. Тези лица са самият авторитет.
Използвайки още едно сравнение, този път от областта на музиката, Русанов благодарение на особеното си положение сякаш притежаваше особен комплект от дъсчици на ксенофон и можеше по избор, по желание или по необходими съображения да удря която и да е от тях. Макар всички да бяха направени от еднакъв материал, всяка от тях имаше различен тон.
Имаше дъсчици, тоест методи, за най-нежно и внимателно действие. Например, желаейки да покаже на някакъв другар, че е недоволен от него или просто иска да го предупреди, Русанов умееше да поздравява хората по няколко начина. Когато същият другар го поздравяваше (естествено пръв!), Павел Николаевич можеше да отговори делово, но без да се усмихва; а можеше и вдигнал вежди (това го бе тренирал пред огледалото в работния си кабинет), малко да забави отговора, за да изглежда така, сякаш се съмнява дали наистина си струва да поздрави този човек, дали е достоен или не, а едва след това да отговори на поздрава (или с пълно навеждане на главата си, или с леко, или с почти недоловимо). Такова малко задържане на отговора обаче има значителен ефект. В съзнанието на работника, поздравен по такъв хладен начин, се настанява тревогата — той започва да рови в паметта си, за да намери онези грехове, заради които би могъл да бъде виновен. Събудил съмнението, този закъснял поздрав не му позволява да излезе от мислите на работника, предпазвайки го от прибързана постъпка, на границата на която нещастникът почти е бил, но Павел Николаевич едва със закъснение би получил сведения за това.